Миналата седмица бях в почивка. Признавам си: не исках да свършва.
Лежерното безвремие. Незнанието кой ден от седмицата е. Липсата на почти всякаква друга отговорност, освен да набележа нов плаж и да обсъдим какво ще вечеряме.
И може би най-вече лекотата никой да не очаква нищо от мен. Да не е нужно да съм организирана, продуктивна, полезна, „на ниво“.
Всичко това беше прекрасно. Бих ли искала да продължи? О, да. Все още се надявам, че някой ден ще мога да прекарам не една седмица, а цял месец на море и планина. 🙂
Но тревожеше ли ме мисълта, че трябва да се върна към работата и отговорностите си? Преобладаващо не.
И точно тази разлика ми се струва важна.
Може просто да не ни се иска хубавото да свършва.
Почивката променя ритъма. Повече избор, по-малко срокове, повече време за хората и заниманията, които обичаме. За известно време отпада необходимостта постоянно да сме продуктивни.
А ако през това време успеем и психически да се откъснем от работата – това, което в изследванията се нарича psychological detachment – умът най-сетне спира да се върти около задачи, проблеми и недовършени разговори.
Не е странно след това да предпочитаме още малко от тази свобода пред будилника, календара и имейлите.
Самото „не ми се връща“ не означава непременно, че нещо с работата ти е сбъркано. Понякога просто не ти се иска почивката да свърши.
Но ако още при мисълта за връщането усещаш тежестта на старото изтощение…
Това „Не ми се връща“ звучи различно:
„Не знам как пак ще издържа това темпо…“
„Не искам да се връщам в офиса…“
„Коремът ми се свива при мисълта за работа…“
Тогава вече си струва да погледнеш не към самия край на почивката, а към това, към което се връщаш.
В психологията на труда моделът на изискванията и ресурсите (Job Demands–Resources model) описва един доста прост механизъм. Всяка работа има своите изисквания – обем задачи, срокове, напрежение, прекъсвания, отговорност. И има ресурси, които ти помагат да се справяш с тях – автономия, подкрепа, ясни очаквания, достатъчно време, възможност да влияеш върху начина си на работа.
Проблемът започва, когато изискванията системно изяждат повече енергия, отколкото успяваш да възстановиш.
Тогава почивката може временно да ти помогне да се почувстваш по-добре, но при връщането се озоваваш в същата система.
В този случай може да се запиташ:
Кое ми взема най-много сили?
- Десетте срещи на ден?
- Това, че постоянно трябва да съм на разположение?
- Мениджърът, при когото никога не знам каква реакция да очаквам?
- Непрекъснатите прекъсвания?
- Усещането, че всичко е спешно?
- Работата до късно?
- ….
Когато назовеш източника на изтощението, вече можеш да мислиш и какво би могло да се промени.
А понякога имаш енергия – просто не искаш да я даваш на тази работа.
През почивката изведнъж отново ти се правят неща. Имаш идеи за нови проекти. Любопитно ти е. Можеш да прекараш часове в занимание, което ти е интересно. Разговаряш с хора, четеш за нещо ново, планираш.
И после се сещаш, че трябва да се върнеш на старата си работа и цялото това оживление някак изчезва. Тук вече може да става въпрос за съответствието между теб и работата – това, което в организационната психология наричаме person–job fit.
Хората се променят. Понякога работата също се променя. Роля, която ти е пасвала отлично преди 8 години, може постепенно да стане твърде тясна. Нещата, които някога са те мотивирали, може вече да не са толкова важни. Може да си развил/а умения, които почти не използваш. Да си започнал/а да цениш различни неща. Или просто да усещаш, че тази работа вече не ти дава достатъчно от онова, което е важно за теб днес.
Тогава въпросът става: Какво точно вече не ми пасва?
- Самите задачи?
- Ролята, която заемам?
- Средата?
- Липсата на развитие?
- Посоката, в която вървя?
- ….
Това не означава автоматично, че трябва да подадеш молба за напускане още в понеделник. Но ако, докато четеш, се разпознаваш най-вече в този последен вариант – имаш енергия, имаш желание да правиш неща, но все по-трудно намираш себе си в настоящата си работа – може би си струва да не бързаш нито да напускаш, нито да се убеждаваш, че „просто трябва да издържиш“.
Една от първите стъпки може да е да разбереш по-добре каква работа всъщност би ти пасвала сега – не на човека, който си бил преди пет или десет години, а на човека, който си днес.
Точно с това работим в програмата „Каква работа е подходяща за мен?“. В 5 индивидуални срещи разглеждаме интересите, ценностите, личностните особености и силните ти страни и постепенно ги превръщаме в конкретни критерии за работа, среда и възможни посоки.
Защото усещането „тук вече не ми е мястото“ е важно.
Но още по-полезно е да разбереш къде би могло да бъде.