Когато говорим за работа и професионален избор, често поставяме на преден план сигурността. Трудно е да мислим свободно за себеосъществяване и кариерна промяна, когато се тревожим дали ще можем да плащаме сметките си, да се грижим за семейството си или да запазим начина си на живот.
Нуждата от сигурност не е липса на смелост. Не е слабост. Не означава, че не искаме промяната достатъчно силно. За много хора тя е реално условие, което трябва да бъде взето предвид, преди да направят следващата стъпка.
Проблемът не е, че търсим сигурност. Проблемът започва, когато сигурността престане да бъде опора и постепенно се превърне в ограничение.
Имаш стабилна работа. Предвидим доход. Натрупан опит. Познаваш системата, хората и очакванията. Отвън решението да останеш изглежда напълно разумно.
И все пак нещо постепенно се е променило.
Може би вече не очакваш нищо от тази работа. Не се бориш да стане по-добре. Не мислиш какво искаш да постигнеш в нея. Просто минаваш през дните. Започваш да намаляваш очакванията си. Казваш си, че работата не е длъжна да ти носи удовлетворение. Че навсякъде има проблеми. Че вече е късно да започваш нещо различно. Че не бива да рискуваш заради някакво неясно усещане.
И малко по малко въпросът: „Какво искам?“ се заменя с: „Как да издържа това, което имам?“
Сигурността може да ни даде спокойствие и пространство да подготвим следващата си стъпка. Но има и друга нейна страна. Сигурност, която не казва: „Избери да останеш.“ А по-скоро: „Не си позволявай дори да обмислиш друго.“
Една от причините е т.нар. status quo bias – склонността ни да предпочитаме настоящото положение, просто защото ни е познато. Познатото често ни изглежда по-безопасно, не защото непременно е добро за нас, а защото вече знаем как да живеем в него.
Неизвестното носи въпросителни. Настоящата ситуация носи познати недостатъци. И умът ни лесно решава, че познатият дискомфорт е по-малък риск от непознатата възможност.
Така оставането може да започне да изглежда като единствения разумен избор, въпреки че никога не сме разгледали сериозно алтернативите. Към това се добавя и sunk cost fallacy – ефектът на вече вложеното. Той ни кара да продължаваме в дадена посока, не защото тя все още е добра за нас, а защото вече сме вложили много в нея: „Толкова години съм инвестирал/a тук,“ „Натрупал/a съм опит точно в тази област,“ „Не мога да захвърля всичко.“Но това, което сме вложили в миналото, невинаги е добра причина да продължим да влагаме и в бъдеще.
Опитът ти няма да изчезне, ако промениш ролята, средата или професионалната си посока. Част от него ще вземеш със себе си. Част ще остане като доказателство за това какво можеш. А друга част ще ти е помогнала да разбереш как повече не искаш да живееш и работиш. И това също има стойност.
Има голяма разлика между съзнателното оставане и оставането по инерция.
Можеш да решиш да останеш, защото доходът в момента е приоритет. Защото имаш семейни или финансови ангажименти. Защото подготвяш следваща стъпка. Защото настоящата работа ти дава нещо важно, което все още не искаш да изгубиш.
Това е избор.
Но можеш да останеш и защото не си позволил/a да разгледаш нито една друга възможност. Защото всяка мисъл за промяна веднага е била прекъсвана от страх. Защото постепенно си приел/a, че цената на сигурността трябва да бъде безкрайно търпение. Тогава сигурността вече не те подкрепя. Тя започва да те подчинява.
В допълнение към въпроса: „Какво ще изгубя, ако променя нещо?“, можеш да добавиш и още няколко въпроса:
„Какво ми дава сегашната сигурност?“
„Каква цена плащам за нея?“
„Какво губя, докато не променям нищо?“
„Каква малка стъпка мога да направя, без да застрашавам това, което е важно за мен?“
Не всяка сигурност трябва да бъде разрушена. Понякога тя е основата, върху която можем да изградим промяната.
Но си струва да проверяваме дали все още ни дава опора или вече ни държи на място.