Има моменти, в които усещаме, че нещо в работата ни не е наред: натрупва се напрежение, появява се раздразнение, започваме да се изморяваме повече от обичайното или да губим мотивация.
И въпреки това – не говорим. Отлагаме разговора, защото не сме сигурни как ще бъде приет. Защото не искаме да влошим отношенията. И защото някъде дълбоко в себе си се съмняваме дали изобщо имаме „право“ да повдигнем темата.
Много хора се разпознават в мисли като:
„Може би преувеличавам.“
„Не е чак толкова зле.“
„Няма смисъл – нищо няма да се промени.“
Но когато разговорът не се случва, напрежението рядко изчезва. По-скоро се пренася в ежедневието – в начина, по който работим, в отношението ни към задачите, дори в това как се чувстваме извън работа.
Истината е, че трудните разговори носят риск. Но начинът, по който влизаме в тях, често определя дали ще се превърнат в конфликт или във възможност за промяна.
Преди разговора: какво се случва вътре в теб?
Често влизаме в труден разговор, обременени с интерпретации, емоции, вътрешни истории за това какво се случва и защо. Затова си струва да се спрем за момент и да си зададем няколко въпроса:
- Какво в тази ситуация ме засяга толкова силно?
Понякога реакцията ни е по-интензивна, не само заради текущата ситуация, а и заради нещо по-старо – предишен сходен опит, минали работни отношения, дори лични теми.
Може да си зададеш въпроса: „Какво точно ме напряга тук? Има ли нещо от моята история, което се активира в тази ситуация?“
Например, ако в предишна работа си имал/а ръководител, който често е критикувал работата ти или е намирал грешки, е възможно сега дори нормална обратна връзка да те кара да се напрягаш повече от обичайното – да се съмняваш в себе си или да се защитаваш.
Това не означава, че проблемът не е реален. Означава, че част от емоционалния заряд може да идва и от теб, и това е важно да го знаеш, за да не го внесеш несъзнателно в разговора.
Друг въпрос, който може да ти даде яснота, е:
- Какви предположения правя за намеренията на другия човек?
Когато се чувстваме пренебрегнати, неуважени или подценени, много лесно стигаме до изводи за това защо другият се държи така. Но е важно да направим разлика между въздействие и намерение.
Например, ако мениджърът ти те изключи от проект, е възможно първата ти мисъл да бъде:
„Явно не ме оценява достатъчно“ или „Изолират ме“, или „Смята, че не се справям.“ А в същото време неговата логика може да е била съвсем различна – да вижда, че си претоварен/а и да се опитва да те предпази от бърнаут, като предава някои задачи на друг член от екипа.
Това, че нещо ни е засегнало, не означава непременно, че е било направено с тази цел. Този въпрос не е, за да омаловажи преживяването ти, а за да ти помогне да разбереш през каква призма гледаш на другия човек и дали това влияе на интерпретацията на ситуацията.
Полезно е също да се запиташ:
- Как съм допринесъл/а за тази ситуация?
Това често е най-трудният въпрос. Когато виждаме, че се отнасят несправедливо към нас, може да изглежда напълно излишен.
Но тук не става дума за вина. В почти всяка работна ситуация има повече от един фактор и повече от един човек, който участва в нея. Например – поемали сме повече задачи, отколкото можем да носим, без да поставим граници. Тогава е възможно мениджърът ни да е започнал да го възприема като нещо нормално, без да осъзнава, че за теб това вече е станало натоварващо.
Това не означава, че ситуацията е по „твоя вина“. Но означава, че е възможно да имаш роля в нея, а това всъщност може да е много овластяващо откритие, защото, ако имаш участие (макар и косвено) в създаването й, то съответно имаш и влияние върху това как може да се промени.
Защото ако всичко е изцяло „в другия“, тогава нямаш много пространство за действие. Но ако видиш и своята роля, се появява и въпросът: „Какво мога да направя различно оттук нататък?“
И точно това те поставя в овластена позиция.
И още нещо, което може да промени динамиката:
- С каква нагласа влизам в този разговор?
Много лесно е да видим другия като опонент. Като човек, от когото трябва да се защитим или на когото да „докажем“ нещо. Но ако успееш да направиш една малка вътрешна промяна –
да погледнеш на другия като на човек, с когото търсиш решение, като партньор в процеса – това ще се усети в подхода ти към разговора.
Нагласата, с която влизаш, влияе не само на това какво ще кажеш, но и на това как ще бъде чуто.
Ако очакваш разговорът да бъде тежък и конфликтен, често точно такъв става. Ако влезеш с намерение за разбиране, яснота и намиране на решение – вероятността за това нараства.
Тази вътрешна подготовка не гарантира перфектен разговор. Но създава много по-стабилна основа за него.
Как да проведеш самия разговор така, че да не прерасне в конфликт?
Гаранции за това, че ще избегнеш конфликта няма, колкото и предварително да си се подготвил/а. Но има определени поведения, които могат да сведат до по-ниски нива вероятността от такъв и по-важното – те са в твой контрол, тоест зависят от теб, за разлика от реакциите на другия, които не са под твое влияние.
Да започнеш от преживяването си, а не от обвинението
Когато нещо ни тежи дълго време, е напълно естествено да започнем да мислим в категории „кой е виновен“. Но когато влезем в разговор от тази позиция, много бързо срещаме защита.
Затова има значение не само какво казваш, а откъде го казваш.
Вместо:
„Ти винаги ми даваш прекалено много задачи.“
„Никой тук не уважава личното ми време.“
можеш да започнеш от себе си:
„Напоследък усещам, че ми идва твърде много и ми е трудно да смогвам.“
„Когато задачите се натрупват в края на деня, започвам да се напрягам повече.“
Това не прави проблема по-малък. Но го прави по-чуваем.
Да внесеш конкретика
Много разговори остават на ниво усещане: „не ми е добре“, „тежко ми е“, „прекалено е“. Но без конкретика другият човек трудно може да разбере какво точно се случва.
Кои ситуации са най-трудни за теб?
Кога се случват?
Как ти влияят?
Когато назовеш това ясно, разговорът става по-фокусиран. И се увеличава шансът да се стигне до реална промяна.
Да говориш и за решение, не само за проблем
Важно е да има място за това какво не работи. Но ако разговорът остане само там, той често зацикля. Затова следващата стъпка е да помислиш:
Какво би помогнало?
Може да е нещо малко. Може да е нещо, което не решава всичко, но облекчава ситуацията.
Когато споделиш това, разговорът се измества от оплакване към решение.
Да избереш подходящ момент
Понякога подценяваме колко много значение има контекстът.
Разговор, започнат в неподходящ момент – когато всички са напрегнати или нямат време – много по-лесно прераства в напрежение.
Понякога най-доброто начало е просто:
„Има нещо, което ми е важно да обсъдим. Кога би било удобно да отделим време?“
Да оставиш място за другата гледна точка
Дори когато сме убедени в своята позиция, разговорът не е монолог. Другият човек може да има различна перспектива, различна информация или различни ограничения. Когато оставиш място за това, разговорът става по-реален.
И ако нищо не се промени?
Това е страхът, който стои зад много от тези разговори. Но дори когато външната ситуация не се промени веднага, често се случва нещо важно. Появява се яснота. За това къде се намираш. За това какво е възможно. И за това каква може да е следващата ти стъпка.
В заключение:
Тук е важно да кажем нещо много съществено: няма гаранции за това какъв ще бъде изхода от подобен разговор. Дори да подходиш внимателно, да си ясен/на и спокоен/на, изходът от разговора не зависи само от теб. Зависи и от другия човек: от неговата готовност да чуе, от начина, по който приема обратна връзка, от средата, в която работите.
Това не означава, че разговорът няма смисъл. Но означава, че отговорността не е изцяло твоя. Ти можеш да влияеш на начина, по който го започваш и водиш. Но не можеш да контролираш как ще бъде приет.