(Първа част от разказа, може да намериш тук)
Алина се събуди спокойна и уверена в решението си. Напускаше.
Беше й тъжно за годините, прекарани в компанията. Беше й мъчно за колегите и приятелствата с тях, които беше изградила. Беше й горестно, че хубавите времена окончателно вече бяха само отломки от миналото, които не принадлежаха в настоящето.
Но знаеше. Вече знаеше, че краят е единственият път към ново начало. И беше облекчена. И беше щастлива. И беше еуфорична. Готова беше да напусне. Копнееше да напусне. Нямаше търпение да напусне.
Отне й толкова време. Толкова безсънни нощи. Толкова крещящи самообвинения в провал и неспособност да се справи. Последните месеци беше като сомнамбул, който не слиза от влакчето на ужасите, превъртайки лунатично всички негативни емоции – гняв, тъга, ярост, отчаяние. Крещеше й се. Плачеше й се. Изпадаше в ступор. И пак й се крещеше. И пак й се плачеше. И пак изпадаше в ступор. Ден след ден. По няколко пъти на ден. И само тя знаеше какво преживява. За пред хората в офиса тя беше цялата усмивки, кимания и премерени реплики. А зад уравновесената фасада целият й свят избухваше и се разпадаше на безформени парчета по няколко пъти на ден.
Беше дала нееднократни шансове на компанията. Посещава няколко месеца психотерапевт и се учи как да слага граници и да казва „Не“ на допълнителната работа и стоварваните хаотично отговорности.
Но средата ставаше все по-токсична. Не само заради поведението на шефа й, което донякъде оправдаваше, тъй като той беше подложен на същия стрес, през който и тя преминаваше, но най-вече – заради цялостната атмосфера.
Откакто новите собственици поеха управлението на компанията, работната среда се отрови. Изискванията към производителността се вдигнаха. Това, което служителите вършеха, явно не беше достатъчно според новите критерии. Всички послания на мениджмънта по време на общите срещи със служителите бяха от типа „Work hard, play hard” (“Работи много, забавлявай се много.“) Истината обаче беше, че само първата част от уравнението беше вярна. „Работи много.“ Освен замазващи очите “happy hour” събития веднъж в месеца, където всички се събираха в кухничките на офиса на по поничка, сок и кафе, останалите 99,9% от времето бяха посветени на изнасилващи психиката невъзможни изисквания и брутално натоварване.
Разбира се, можеше и да не се юркаш. Но тогава трябваше да приемеш, че попадаш в черния списък на хората, които в най-добрия случай никога нямат да бъдат повишени или още по-лошо – които ще бъдат част от първата вълна съкратени вследствие на „оптимизация на разходите.“
От задружните, сътрудничещи се екипи вече почти не беше останала следа. На повърхността добрите маниери се запазваха, но под тях взаимоотношенията започнаха да гният. Хората станаха недоверчиви едни към други. Подозрителни. Макиавелските игри станаха норма. Управлението насърчаваше нездрава конкурентност, без ясни цели и критерии за успех. Всеки, които искаше да оцелее, трябваше да внесе солидна доза агресивност и настървеност в поведението си. Но не явни, разбира се. Би било неблагоприлично. Не се прави така в корпоративна среда, която държи на привидностите. Трябваше да си свирепа хиена, но с маниерите на благовъзпитан аристократ. А зад приятелските ръкостискания по срещите, тлееше враждебност и стремеж да просъществуваш на всяка цена при новото управление.
Всеки беше оставен сам на себе си да се спасява в джунглата от безпардонни изисквания. Програмите за оценка на представянето бяха „в ревизия“ вече няколко месеца. Нямаше ясни цели. Всеки знаеше, че от него се очаква повече, но „повече“ нямаше конкретна дефиниция. Нямаше програми за развитие. Нямаше менторство. Нямаше политика за израстване. Имаше посочване. А за да бъдеш посочен, трябваше сам да се досетиш какво би ти донесло полза. И обикновено беше с цената на собствения ти интегритет.
Грешките вече не се толерираха. Дабъл байндинг* посланията изобилстваха. От една страна, новите идеи се насърчаваха, но тежко ти и горко, ако нещо се объркаше при изпълнението. Всички разбираха, че трябваше да поемат рискове, но и да бъдат безгрешни в реализацията им.
Съвсем не беше учудващо, че последния месец предизвестията в HR отдела заваляха като градушка. Хората се бяха изтощили. От работа, от противоречиви послания, от манипулации и газлайтинг, от угаждане, от нездравословна конкуренция, от притеснения какво ще се случи с работните им места.
Алина беше една от тях. Беше изтощена.
Предната вечер, докато си почиваше вкъщи, дълго разглежда снимките от всички партита и тиймбилдинги на компанията през годините. Имаше толкова безгрижие и лекота в тях. Ведри, закачливи усмивки я гледаха от кадрите. Припомниха й, че има и друг живот. Който нито започва, нито завършва с настоящата й компания (или по-точно с настоящото ръководство). Помогнаха й да повярва, че ще може отново да открие организация, която цени хората и се грижи за тях. Че не всичко е загубено за нея, макар че това беше краят на една епоха в тази компания.
Извади голям кадастрон, бои и четки. Започна да рисува себе си. Но не лицето си, а идеята за себе си – тя, но без страховете си от неизвестното бъдеще и без ограничаващите убеждения, че се е провалила.
Нашари платното с ярки, топли цветове. Нарисува слънце, планини, синьо небе, цветя, цветя, много цветя. Четката се движеше с размах по платното. Усещането за свобода се надигаше в гърдите й. Вярата в себе си поникна като семе и се разлисти във вълшебна феерия от самоувереност. А платното ставаше все по-искрящо, по-волно, по-истинско. Можеше да вдиша с пълни гърди свежестта на въздуха, да чуе чуруликането на птиците, да почувства топлите лъчи на слънцето по кожата си. Пренесе се в свят на възможности, на свобода, на полет. На избор. Изборът да бъде себе си.
Когато сложи и последния щрих на картината, я вдигна и подпря на шкафа до стената. Отвори си бутилка вино, седна на бар плота и докато отпиваше, дълго съзерцава с всичките си сетива усещането за свобода и вяра в себе си, които беше нарисувала.
В един момент, с кротко самообладание се надигна и отиде до лаптопа. Свали от портала на компанията бланката за предизвестие, попълни я и разпечата. Погледна я със съжаление, но и с ясно съзнание, че е време да се погрижи за най-близкия си човек – за себе си.
Решението беше взето. Нейното предизвестие беше следващото.
(край)
……………………….
*Double binding е вид комуникация, при която човек получава две или повече противоречиви съобщения, като едното послание отрича другото. Успешният отговор на едно съобщение означава неуспех с другото и обратно, така че лицето автоматично бива поставено в грешна позиция, независимо от отговора си.
Теория зад разказа:
Какво е токсична работна среда?
В разказа са илюстрирани някои от индикаторите за токсична работна среда. Почти всяка работа генерира доза стрес, но когато отиването на работа (или дори само мисълта за това) ни кара да се чувстваме изтощени, депресирани, а понякога и физически зле, най-вероятно тогава не говорим за нормалния, спорадичен стрес, а за токсична работна среда. Това е обстановка, в която за служителите е трудно да работят поради създадена негативна атмосфера – от колеги, мениджъри или организационната култура като такава. Токсичната работна среда създава неспокойствие, нездравословна конкуренция, ниска ангажираност, негативност, подлага хората на хроничен стрес.
Индикатори за токсична работна среда:
В литературата се посочват различни индикатори, но сред най-често срещаните са:
Липса на баланс работа-лично време – Прекомерната работа се насърчава гласно и негласно. Пристъпват се границите на личното време. Очаква се човек да е на разположение 24/7 и да постига цели в невъзможни срокове или обеми.
Няма място за грешки – В токсичните култури се очаква човек да постига високи резултати и да взима бързи решения, като никога не греши. Работи се през чувството за вина.
Няма подкрепа за развитие – Служителите са оставени сами да разбират какъв е пътят за израстване. Няма ясна политика за това кои поведения водят до промотиране. Или има формална политика, но тя не се прилага и човек трябва да се оправя, „както намери за добре.“
Манипулация – Мениджъри (а понякога и служители) основно се опитват да повлияят поведението на колегите си за собствена изгода, използвайки ловко чувството за вина на хората, срама и други манипулативни тактики.
Газлайтинг – Газлайтингът е особена форма на манипулация, при която другият човек те кара да поставяш под съмнение собствените си перцепции, мисли и чувства за ситуацията. Води до объркване, загуба на самоувереност и несигурност в собствената емоционална стабилност.
Нарцистично лидерство – Изразява се в привидно голяма харизма и обаяние, които обаче нямат покритие с реални позитивни качества у човека. Нарцистичните лидери си приписват успеха на служителите и са първи безскрупулно да стоварят цялата вина върху тях, когато се допусне грешка или изпусне срок.
(Пасивно)-агресивна комуникация – Понякога комуникацията е открито агресивна, мениджъри/колеги повишават тон, нахвърлят се с обиди и нападки. В други организации обаче, които условно държат на добрите взаимоотношения, комуникацията е пасивно-агресивна и зад привидностите на добрите обноски, се завоалират изкусно нападки и обвинения.
Липса на яснота – Липса на ясна и открита комуникация, на добре формулирани цели и поведения, които се ценят.
Хората не си вярват – Резултат от нездравословната конкуренция и липсатa на открита комуникация води до недоверие между служителите. На мениджърско ниво липсата на доверие често се изразява и в микромениджмънт – следене в детайли на това какво и как човек прави.
………………………….
Още истории от рубриката „Разкази за промяна“ може да намериш тук.
Повече за индивидуалните кариерни консултации може да научиш тук.
Мечтай. Сбъдвай. Бъди.
––––––––
Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!
