Капанът – част 1

Изтощението се прокрадна като ловък крадец в душата на Алина. Настани се скришом. И започна да я души незабележимо.

Лоялността и привързаността я държаха в компанията. Винаги ги беше смятала за положителни сили. Сега обаче ги усещаше като тежки окови, които я държаха заложница на място, каращо я да страда.

Беше израснала с компанията. Бяха едва пет-шест човека, когато се присъедини, а вече наброяваха 1200 за по-малко от 5 години. Знаеше, че е била част от този процес. Не, всъщност тя ръководеше този процес. Беше се издигнала бързо и чевръсто до „Мениджър HR развитие и администрация“ и отговаряше за всичко, свързано с разрастването на офиса – от подбора на служителите, през обученията на персонала и управлението на цялата офис администрация, която се грижеше да осигури работните места. Вече имаше екип от 6 човека, но работата беше някъде за около 10-15. И тя изнемогваше. Беше изморена от толкова отдавна, че вече не си спомняше дори какво е да не си изморен.

Събуждаше се с тежест в гърдите и влачещо се неотлъчно с нея главоболие. Беше жадна за промяна, която не можеше да назове, но знаеше, че не се чувства ОК там, където е сега. Не беше на хубаво място. Беше изтощена, апатична, вяла и вечно уморена.

Искаше й се да има повече сили.

Искаше й се да има повече ентусиазъм.

Искаше й се да си спомни какво значи да се усмихва.

Искаше й се…. Всичко да беше като едно време.

Вместо това натрапчиви мисли за предстоящо сгромолясване и обреченост я задавяха. Тревожността беше нейна неотменна сянка. Накъдето и да се огледаше, виждаше собствените си страхове. Те бяха единствената й компания. Съзнаваше, че са преувеличени, но бяха толкова страшни, че я беше страх от тях. Беше я страх от страховете й. Чувстваше, че всяка фибра от тялото й е опъната като пружина и най-малкият стимул отключваше у нея вълна от паника. „Няма да успея.“ „Няма да се справя.“ „За нищо не ставам.“ „Аз съм пълен провал.“ Това бяха мислите й. Това беше тя. И не си спомняше дори имало ли беше някога друга Алина. Някоя по-ведра, спокойна и щастлива Алина.

Не знаеше накъде да се обърне, без да се озове пред втренчения взор на страховете си. Не знаеше накъде да поеме, за да избяга от тях. Не знаеше от кого да потърси помощ. Беше толкова сама. Беше толкова самотна.

Никой не я питаше какво иска. Никой не се интересуваше от нея. Само от работата й.

Вчерашната среща с директора, към когото рипортваше, я беше напрегнала много. Или нека бъдем по-точни – беше я отчаяла. Шефът й беше в меко казано странна фаза от месеци насам, а вчера се държа като… ами нека си го кажем, като… задник. Алина ясно съзнаваше, че той е под неописуем стрес и целият борд очакваше от него да осигури оптималното функциониране на компанията, а той правеше всичко, за което можеше да се сети (и дори да предусети), но начинът, по който го правеше, беше груб и безпардонен. Само целта беше важна за него.

Целият негов стрес я завличаше като метежно торнадо. Отговорността, която му бяха възложили, беше подигравателно непропорционална на правомощията му. Отговорността, която той стоварваше върху нея, беше подигравателно непропорционална на правомощията й.

Всички послания, които Алина получаваше от него, започваха с настоятелното и нетърпящо възражения „трябва“: „Трябва“ да назначиш 100 човека до края на годината.“ „Трябва да си сигурна, че текучеството ще остане под 10%.“, „Трябва да намериш нови офис места за още 20 човека.“ А къде да ги търси тези хора и тези офис места? Това да не са гъби, които да набере в гората?! Говорим за хора, по дяволите, и за офис, който е предназначен за почти 2 пъти по-малко хора, отколкото са сега и кой друг, ако не тя, да го вземат дяволите, беше успял с безпрецедентни акробатики да ги събере?!!!

Имаше чувството, че ляга и става с думите „трябва.“ Цикълът беше безкраен. Като хамстер в колело, който никога не стига никъде, защото се върти в кръга на „трябва“-нето.

А най-вбесяващото и най-влудяващото, и най-обезсилващото беше, че след „трябва“ не следваше нищо обнадеждаващо. Не следваше ресурс, с който да се обезпечи „трябва“-нето: нито финансов, нито човешки, нито дори чисто емоционален.

И ако можеше да е още по-зле (а то беше), след случването на „трябва“-нето не следваше награда или дори едно замазващо очите обещание за награда. След „трябва“ нямаше признание, а следваше ново „трябва.“

Нямаше (обещания за) бонус, нямаше (обещание за) увеличение на заплатата, нямаше дори намек, че един ден темпото ще се успокои. Имаше една негласна, но в същото време много шумна, оглушителна дори, заплаха. Или „трябва“ да успееш с всичко, или „трябва“ да напуснеш (да се чете „да те уволним“) с наведена глава. Защото си се провалила. Но ако успееш, единственото, което може да очакваш, е следващото „трябва.“

Алина се усмихна горчиво, сещайки се за магарето, което точно се научило да не яде и взело, че умряло. Тя беше магарето. Гладна за подкрепа, гладна за уважение, гладна за една топла дума.

Когато започна тук, се чувстваше супер заредена. Работата вървеше от воле, офисът се разрастваше, всички бяха супер хайпнати, че са част от бързо развиваща се high tech компания. Успех след успех, след успех. Директорът беше щедър на похвали, увеличенията на заплатата следваха едно през друго, без дори да попита. Беше се научила да разчита на шефа си за подкрепа, а сега вместо подкрепа срещаше само сърдития му поглед, почервенялото от гняв лице и клокочеща изнервеност, която от 0 стигаше до 100 за милисекунди. Нямаше следа от благия човек, когото познаваше.

Всичко започна да се вмирисва откъм главата, когато компанията беше продадена и алчността на новия борд стопи бюджетите за наемане и развитие на персонала, а изискванията се увеличиха. И ако първите месеци беше отворена да види как новите политики ще се отразят на компанията, то вече от първоначалния й оптимизъм не беше останала и следа. Алина държа здраво фронта няколко месеца, но постепенно се огъна под тежестта на напрежението да постига високи резултати с ниско ресурсно обезпечение.

Правеха се икономии от всичко. Икономисваха от офис столове, икономисваха от бонуси, икономисваха от senior кадри, които заместваха с junior-и, икономисваха от обучения и тренинги. И накрая направиха икономии от нейната мотивация. Която се изтъркаля като лавина надолу по склона и се разби оглушително в камарата от направени икономии.

Нещо трябваше да се промени. Тя трябваше да промени нещо.

(Втора част от разказа може да видиш тук)

……………

Теоретичен модел, който намира отражение в разказа:

Това е първа част от разказа, посветен на бърнаута. Алина е олицетворение на човека, който в продължение на години и най-вече последните месеци, след продажбата на компанията, е подложен на систематичен и екстремален стрес.

Бърнаутът се определя като състояние на емоционално, физическо и умствено изтощение, причинено от прекомерен или продължителен стрес.

Физически индикатори за бърнаут:

  • Чувство за умора и изтощение;
  • Чести главоболия или болки в мускулите;
  • Промяна в апетита или съня;
  • Понижен имунитет – често боледуване;

Емоционални индикатори за бърнаут:

  • Съмнения в себе си и чувство за провал;
  • Чувство за безпомощност, усещане, че си в капан;
  • Загуба на мотивация;
  • Намалено усещане за удовлетворение;
  • Циничност и негативност;

Поведенчески индикатори за бърнаут:

  • Оттегляне от отговорности;
  • Отлагане и по-бавно приключване на дейностите;
  • Прекаляване с храна, алкохол;
  • Раздразнително и нетърпеливо отношение към хората.

В първата част на разказа са представени предимно физическите и емоционалните проявления на бърнаута през образа на Алина. Нейният директор пък демонстрира раздразнителното и нетърпеливо отношение, което е поведенчески индикатор, лесно забелязващ  се от другите за разлика от останалите симптоми, които могат да останат скрити за по-дълго време.

Кои са външните фактори, които могат да доведат до бърнаут?

  • Липса на контрол – Невъзможност да повлияеш решенията, които касаят работата ти, както и липса на ресурси да я свършиш. Именно това е случаят на Алина. След продажбата на компанията към нея има завишени изисквания, но липсват инструментите, които да й помогнат да контролира ситуацията.
  • Екстремности в натоварването – Както много голямо натоварване (какъвто е случаят с Алина), така и липса на съзидателно натоварване (напр. изключително монотонна работа) могат да доведат до чувство за изчерпаност.
  • Липса на социална подкрепа – Когато се усещаш сам на работа и не намираш подкрепа в колеги/мениджмънт, това води до емоционално изтощение. Този аспект също се наблюдава в разказа за Алина.
  • Липса на признание или награди за добре свършената работа – Този благоприятстващ бърнаута фактор също е застъпен в историята на Алина. Тя влага много от себе си, но няма реципрочно признание за усилията й.
  • Неясно или хаотично формулирани работни изисквания – Към човек се предявяват неясни или противоречиви изисквания от различни нива на мениджмънта или колегите.
  • Дисфункционална динамика на работното място – Микромениджмънт, токсична работна среда, грубо отношение могат да доведат до бърнаут.
  • Липса на баланс между работа-лично време – Ако работата заема не само работните ни часове, но „яде“ от личното ни време, нямаме възможност да възстановим силите си.

………………………….

Още истории от рубриката „Разкази за промяна“ може да намериш тук.

Ако търсиш подкрепа в откриването на следващата кариерна стъпка и подготовката за интервю за работа, свържи се с мен на mycareer@iskrabankova.com или 0889 262 002 и запази своя час за онлайн безплатна първа консултация.

Повече за индивидуалните кариерни консултации може да научиш тук.

Мечтай. Сбъдвай. Бъди.

––––––––

Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!

Последвай ме:

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *