Ще започна този пост с един личен пример, защото много често виждам сходни ситуации и при хората, с които работя.
В първите ми години като HR имаше един период, в който бях напълно изчерпана от работата с хора. В продължение на около 3 месеца минавах през много тежък проект – организирането на старта на лятна стажантска програма, с огромен брой интервюта, много координация с различни екипи от цялата компания, постоянно превключване, срокове и всичко това – не вместо, а заедно с ежедневната, регулярна работа, която по принцип имах. Усещането ми беше за непрекъснато напрежение, стрес и накрая – изтощение.
В този момент стремежът „да се спася“ се изяви под формата на желание да избягам изцяло от професията си и да намеря нещо, което няма никаква връзка с работа с хора. Започнах да кандидатствам за административни позиции. Не защото исках да се занимавам с това, а защото исках да избягам от работата с хора.
Най-накрая обаче стажантската програма стартира, влезна в предвидените стъпки и натоварването рязко спадна. Дойде август. Взех си малко отпуска. А и август по принцип е по-спокоен месец – нито кандидати, нито служители, нито мениджъри са особено активни. Темпото се успокои, а заедно с него и аз.
И тогава започнах да осъзнавам, че желанието ми да търся нова посока не беше продиктувано от самата работа, а от изтощението след много интензивен период. А и честно казано – административната работа в по-големи количества винаги ме е напрягала, не ме е успокоявала. И най-хубавото, което ми се случи, е, че никой дори не ми се обади да ме покани на интервю за позициите, за които бях кандидатствала. Иначе можеше да се озова на много грешна за мен роля.
Разказвам това, защото понякога желанието за кариерна промяна идва, когато сме много уморени, претоварени или емоционално изчерпани. И тогава не търсим толкова нова посока, колкото облекчение, бягство. Виждала съм го много пъти и по моите клиенти. Но защо НЕ е добре точно в такъв период да мислим за кариерна промяна?
Защото когато сме в силно емоционално изтощение, депресивно състояние или дълъг период на стрес, начинът, по който възприемаме реалността, се променя. Умът ни става много по-фокусиран върху това как да намали напрежението тук и сега, а не върху това кое е най-доброто за нас в по-дългосрочен план.
Започваме да мислим в по-крайни категории:
„Това не става.“
„Трябва ми нещо съвсем различно.“
„Не мога повече така.“
И в този момент много по-трудно виждаме нюансите и междинните варианти. Например, че може би не професията е проблемът, а натоварването; не работата с хора, а липсата на граници; не сферата, а конкретната среда или роля…
Освен това, когато сме изтощени, способността ни да оценяваме реалистично алтернативите също страда. Или идеализираме другите варианти („там сигурно ще е по-спокойно, по-лесно, по-добре“), или ги възприемаме като още по-страшни („няма да се справя“, „твърде е рисковано“). И в двата случая решението не стъпва на реална преценка, а на това колко зле се чувстваме в момента.
Има и още нещо много важно: когато сме в режим на оцеляване, ни е много по-трудно да се свържем с това какво ни е интересно, какво ни мотивира, какво ни дава усещане за смисъл. Просто защото цялата ни енергия отива в това да издържим деня.
А после, когато започнем да се възстановяваме, картината започва да изглежда по-различно. Появяват се повече варианти. Повече търпение към процеса. Повече яснота какво точно искаме да е различно.
Точно затова понякога най-добрата първа стъпка не е „да сменя работата си“, а „да си върна малко сили“. Да стабилизирам нервната си система.
И това не означава да останеш завинаги там, където си. Означава да си дадеш по-добра позиция, от която да избереш следващата си стъпка.