(Ако си пропуснал/а Част 1 – може да я намериш тук: „Не сте одобрена за позицията“ – Част 1)
Привечер имейлът беше пристигнал в пощата на Боряна: „Благодарим Ви за участието, но се спряхме на друг кандидат.“ Препрочете го няколко пъти. Очакваше да е по-разстроена, като го види. Даже се изненада приятно от себе си, че го приема така уравновесено. Ок. Не е одобрена. Ще пробва пак.
Отиде в кухнята да си отвори бутилка вино, но докато издърпваше тапата, тя се скъса предизвикателно наполовина, а тирбушонът се разпадна счупен в ръцете й.
Това беше. Кого заблуждаваше, по дяволите! Не беше Ок. Естествено, че не беше Ок. Не можеше да издържа повече!
Разплака се. Безпомощно и гневно. Стоеше пред бутилката вино, подпряна на кухненския плот, за да не падне от тежестта на безсилието си, а сълзите се стичаха, парейки, по бузите й. Не можеше да си отвори дори една тъпа бутилката вино! А искаше да си отвори нови възможности за развитие…. С нищо не можеше да се справи.
Искаше й се да хване бутилката и да я метне по стената, да я види как се чупи на стотици малки, режещи парчета и червеното вино да се стича с кървави следи по белите стени. Искаше да види болката си, разлята по стената. Но не го направи. Драматичните жестове не бяха част от репертоара й. Тя беше от кротките, сдържани хора. Но може би трябваше да почне да прави нещата по различен начин. По друг начин. По по-запомнящ се начин. Явно това, което е, не беше достатъчно.
Когато вечерта напредна, силата на емоциите й пресъхна, както и сълзите й. Боряна започна да превърта лентата назад, чудейки се дали е можело да направи нещо по-различно на интервюто, за да е различен и отговорът по конкурса.
Спомни си как се беше въртяла цяла нощ преди интервюто, как беше разигравала въпроси и отговори наум, как сутринта беше изморена от тревоги и бързаше да стане, за да сложи край на протяжната върволица от „какво, ако“ сценарии, които разиграваше в главата си. Дълга нощ. Трескава нощ. Гадна нощ.
Припомняше си как по време на самото интервю се беше притеснила страшно много. Ръцете й се бяха изпотили, сковала се беше от страх в леко прегърбена, пораженска поза, гласът й предателски се губеше в пресъхналото й гърло, а погледът й се плъзгаше нервно встрани от интервюиращите. Повтаряше си „Спокойно, Боряна, спокойно!“, но нямаше и следа от спокойствие. Знаеше какво се случва обичайно в такива моменти – мисълта й блокираше, беше способна дори името си да забрави, а какво остава да отговори убедително на някой по-сложен въпрос. Предвкусваше горчивия вкус на неудачното си представяне.
Интервютата не бяха силната й страна. Въпреки че на годишните атестации почти винаги получаваше оценка „Надминава очакванията“, никога не успяваше да предаде и опише успехите си, когато разказваше професионалния си път. Mного съвестно си вършeше работата, даваше всичко на макс, не пестеше време и усилия да изпипа всеки детайл, анализираше проблемите в дълбочина, намираше нестандартни решения, колегите винаги се допитваха до нея за съвет, но…. не можеше да разкаже за тези свои качества и умения. Просто не беше в природата й да се самоизтъква.
Винаги оставяше работата да говори за нея, но по време на интервю тя трябваше да говори за работата си. Никога не се беше чувствала комфортно да е център на внимание и прожекторите да са върху нея, още по-малко – да се самовъзхвалява все едно е стока, която продава на пазара. Цялата философия на интервютата за работа просто не съответстваше на човека, който е.
Дори когато окуражаващо я подканиха на интервюто с „Дайте ни пример за проект, задача, с които се гордеете, че сте се справили“, тя започна да се суети неудобно на стола и колебливо обобщи: „Ами, аз просто си върша работата.“
Интервюто продължи да върви устойчиво в грешна посока. Едната мениджърка, която участваше на него, беше толкова ентусиазирана, усмихната и чаровна, толкова общителна и сладкодумна, че, поведението й, макар и парадоксално, вместо да отпусне Боряна, я напрегна още повече.
Тя се отдръпна емоционално, скри се зад защитните си стени и застина неподвижно. Усети как самосъжалението я залива. Колкото повече мениджърката се усмихваше, толкова повече Боряна се натъжаваше. Докато я гледаше, на заден план в ума й рикошираха натрапчиви самообвинения: „А аз защо не мога да съм като нея?! Защо не мога да се отпусна и да си бъбря със самоувереността на човек, който вярва, че вселената е на негова страна и има изконно право да успява?! Сто процента в момента изглеждам глупаво, а най-вероятно и надменно и се чудят какво изобщо правя тук. Защо не мога да съм така безгрижно приветлива и непринудена с нови хора, а вместо това стоя вцепенено и не знам какво да кажа?!“
Нямаше отговори на тези въпроси. Знаеше, че живее в общество, което почита експанзивността, самоувереността, неизчерпаемото позитивно настроение, безчетните контакти, говоренето, добрите първи впечатления. Но тя не беше силна в нито едно от тези неща.
Нейната сила беше в наблюдението, в анализа, в тишината, в дълбочината, в постоянството, в изслушването, в уютните разговори с добри приятели, в тихите вечери на усамотение с книга в ръка. Имаше чувството, че постоянно трябва да играе роля, за да се вмести в стандартите на обществото за „нормално“ и за „прието“. Ден след ден беше в противоречие със себе си и с това, което е. Всеки ден й се налагаше да взима решение дали да бъде себе си или да бъде това, което се очакваше от нея. Имаше сутрини, когато се будеше със сили и енергия и тогава успяваше да влезе ловко в социалния си образ и да се скрие зад добре заучени фрази и отиграни усмивки.
Но в деня на интервюто беше недоспала, беше изморена, беше тъжна и беше разочарована.
Беше разочарована, че е себе си.
Виж последната част от разказа, като последваш линка: Част 3: През очите на интервюиращия мениджър
……………………………….
Теоретичен модел, който намира отражение в разказа:
Във втора част от разказа за Боряна засягам две характеристики, които значително влияят върху това как възприемаме интервютата и респективно – как се представяме на тях: едната е интровертността, а другата – перфекционизмът.
„Интроверт-екстроверт“ е може би една от най-популярните оси, по които хората могат да бъдат описани. Тези характеристики са разположени в континиуум – някои от нас са по-изявени интроверти, а други – екстроверти, а някои може да са някъде по средата. В книгата на Susan Cain: „Quiet – the power of Introverts in a world that can’t stop talking” има прекрасни обяснения, изследвания и изводи по темата. Авторката проследява популяризирането на термините интроверт и екстроверт още от 1921, когато Карл Густав Юнг публикува тази класификация и разяснява:
„Интровертите са привлечени от вътрешния свят на мислите и чувствата, а екстровертите – към външния свят от хора и активности. Интровертите се фокусират върху значението, което случващото се около тях има, а екстровертите са привлечени от това те самите да случват неща. Интровертите презареждат батериите си, като остават насаме със себе си, а екстровертите имат нужда да ги презареждат, когато не се срещат с хора.“ (…)
В работен план „екстровертите обикновено приключват задачите си в кратки срокове, взимат бързо (понякога и прибързано) решения, чувстват се комфортно да се занимават с много неща едновременно и не се боят да поемат риск. Интровертите обикновено работят по-бавно, но целенасочено и систематично, обичат да се фокусират върху една задача и съсредоточено да работят по нея.“ (…)
В социален аспект „екстровертите са хората, които вдъхват живот на всяко парти, смеят се и обичат шумните компании. Те са асертивни и доминантни. Предпочитат да говорят и го правят с лекота и умелост, рядко би им се случило да загубят дар слово и е по-вероятно, говорейки, да кажат повече, отколкото е уместно. Чувстват се комфортно с конфликта, но не и със самотата.
Интровертите може също да успеят да развият добри социални умения, може дори да се радват на партита и бизнес срещи, но не след дълго си мечтаят да се приберат вкъщи и да си сложат пижамите. Предпочитат да посвещават социалната си енергия на близки приятели, колеги и семейство. Те слушат повече, отколкото говорят, мислят преди да кажат нещо и често успяват да се изразят по-добре в писмена форма, отколкото в устна. Мразят конфликта. Много от тях изпитат ужас от общи приказки, но обичат задълбочените дискусии.“
Неслучайно интервютата се оказват голямо предизвикателство за интровертите. В статия, публикувана на LinkedIn: „Introverts are Set-up for Failure in Job Interviews“, Barry Deutsch посочва, че най-често работодателите допускат 2 грешки в интервютата с интроверти: 1) Разчитат на първото впечатление, а интровертите не са добри в създаването на такова; 2) Очакват кандидатите лесно и умело да си служат с думите.
В психологията са изследвани различни предубеждения, които несъзнателно влияят на преценката ни. Те ще бъдат специално разгледани в последната, трета част от разказа. Едно от тях е „ефектът на котвата“ (anchoring effect) – често срещана склонност да придаваме твърдо голямо значение на първата информация, която постъпи към нас – използваме я като котва (anchor). Веднъж след като вече имаме някаква хипотеза за човека, с когото общуваме, се задейства „склонността за потвърждение“ (confirmation bias) – тенденцията да търсим потвърждение за собствените си предположения и първото си впечатление. Интровертите обаче обикновено не се справят успешно със създаването на добро първо впечатление. Те са по-резервирани и предпазливи при срещата си с нови хора и им е нужно време да се отпуснат. Често другите първоначално ги възприемат погрешно като саможиви, студени и дори надменни, а те просто имат нужда от време да допуснат другите до себе си.
Другият проблем е, че интервюиращите задават въпросите си един след друг и очакват бързи, добре формулирани отговори. Интровертите имат нужда да обмислят въпроса и да структурират отговора си, за разлика от екстровертите, които са красноречиви и умеят ловко да си служат с думите в разговорна реч. Тази тенденция на интровертите да отделят повече време в размисъл преди да отговорят нерядко се възприема като признак за незнание или дори за ниска интелигентност.
Въпреки че има предпоставки, които не са в ползва на интровертите, това съвсем не означава, че са „обречени“ на неуспех по време на интервютата за работа. Със сигурност обаче имат нужда от повече предварителна подготовка, включваща извеждане и структуриране на техните силни страни и успехи и практикуване на ролеви игри с различни интервю въпроси, така че да отиграят най-честите сценарии.
Перфекционизмът е другата характеристика, която е вплетена в разговора. В „Блог“ секцията на сайта ми, в статията: „Перфекционист ли си?“ може да видиш някои отличителни особености на перфекционистите. Боряна отговаря на този профил – справя се блестящо в работата си, но високите й лични стандарти я карат да се чувства сякаш това не е нищо особено и не счита, че може да го изтъква като постижение („Ами аз просто си върша работата.“) Самообвиненията също са характерни за перфекционистите – Боряна не взима под внимание никакви външни обстоятелства, които са довели до избора на друг кандидат, а изцяло интернализира неуспеха като произтичащ единствено и само от нея.
Езикът на тялото е друга тема, която засягам в разказа, защото много често невербално отправяме послания, които не са в унисон с това, което искаме да кажем/покажем („Ръцете й се бяха изпотили, сковала се беше от страх в леко прегърбена, пораженска поза, гласът й предателски се губеше в пресъхналото й гърло, а погледът й се плъзгаше нервно встрани от интервюиращите“). Въпреки че е трудно да контролираме невербалното си поведение, чрез осъзнатост и практикуване на работещи модели може да подобрим представянето си по време на интервюта за работа.
……………………..
Мечтай. Сбъдвай. Бъди.
––––––––
Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!
