Част 3: През очите на интервюиращия мениджър Михаела
Ако си пропуснал/а Част 1 – може да я намериш тук: „Не сте одобрена за позицията“ – Част 1
Ако си пропуснал/а Част 1 – може да я намериш тук: „Не сте одобрена за позицията“ – Част 2
…………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Михаела искаше да заличи спомена за интервюто с Боряна. Не искаше да се чувства отново нищожна и неадекватна, както в нейно присъствие.
………………….
Михаела беше промотирана за тийм лидер само преди три седмици, а вече трябваше да води интервюта и да избира хора за екипа си. Как, по дяволите, се предполагаше да се справи?! Никога не е била от страната на интервюиращите, дори самата тя не беше ходила по много интервюта като кандидат. Не знаеше нито какво да пита, нито за какво да гледа, нито как да вземе решение. Никой не й даде насоки. Инструкциите на нейния мениджър бяха категорични: „Давай! Спешно е. Трябва ти поне още един човек за екипа, за да се справиш с проекта!“
Днес имаше 3 интервюта с кандидати. Добре, че HR-ката присъстваше и задаваше по-голямата част от въпросите, защото иначе щеше да бъде напълно загубена.
Първият кандидат не й хареса още по CV – дори се чудеше защо рикрутърката го е селектирала. Имаше грешки в изписването на някои думи, а форматирането на текста в автобиографията му беше дразнещо небрежно – определено не й изглеждаше надежден. Не разбираше защо изобщо трябва да се среща с него.
В хода на интервюто впечатленията й се потвърдиха. Въпреки че кандидатът имаше опит и говореше убедително, си личеше, че беше от онези пробивни типове, които се мислеха за широкоскроени визионери с големи идеи, а другите трябваше да ходят след тях и да се оправят с цялата оперативна работа, която големите им идеи генерираха. Дори собственото си CV не се беше постарал да изпипа, а какво остава за ежедневната, рутинна работа, която го очакваше.
Но най-мъчително беше второто интервю. С Боряна. Беше просто…. Ужасно… Личеше си, че дамата има сериозна експертиза, но още при влизането й в стаята Михаела се смути. Нещо в лицето и излъчването на кандидатката й напомни за учителката й по литература от гимназията – г-жа Романова. Усети как през тялото й преминаха като електрически импулси отдавна забравени чувства – имаше уважение и респект, но това, което я извади от равновесие, беше споменът за малоценност и нищожност, които изпитваше в присъствието на учителката си. И ето сега отново същото чувство – нещо в Боряна я дестабилизира и тя пак се усети незначителна и неадекватна, все едно отново е на 15.
Михаела израсна като весело дете, обичаше да общува, да говори, да се смее. Създаваше приятелства с лекота, всички я познаваха и харесваха. Общителна и красноречива, умееше да привлича другите към себе си и много ясно осъзнаваше и използваше тази своя сила. Оценките й бяха отлични – отчасти защото беше умна и учеше, а отчасти защото знаеше как да подходи към учителите, за да са благосклонни към нея.
И въпреки че имаше обаяние и знаеше как да го използва, единственият човек, който оставаше неподвластен на социалните й умения, беше учителката й по литература. Г-жа Романова беше като ледена кралица, изящна в своето студено превъзходство. Ерудирана, но пестелива на думи, учтива, но винаги дистанцирана, уравновесена, но с някаква енигматична тъга в погледа. Всеки път, когато я видеше, Михаела се чувстваше…. повърхностна и плиткоумна. И всеки път толкова много искаше да впечатли г-жа Романова, да й покаже, че не е просто глуповато хилеща се идиотка, че се впускаше в това, което можеше най-добре – говореше.
Проблемът беше, че в отчаяното си желание да я спечели, почваше да говори все повече и по-бързо… и неизменно изръсваше някоя мeга тъпотия, която дори не беше успяла да регистрира като мисъл. Още помнеше срама, който я помиташе, след като се чуеше какво казва. Още помнеше безсилието си. Още помнеше снизходителната сдържаност, с която г-жа Романова я поглеждаше. А тя толкова искаше г-жа Романова да я хареса! Но това никога не се случи.
И ето сега Боряна стоеше пред нея на стола, тиха, обрана и резервирана, също като учителката й по литература. И Михаела пак почна да говори много и с трескава бързина. Колкото повече кандидатката се дистанцираше и оттегляше, толкова повече Михаела говореше, за да я върне при себе си. Изпитваше трескава потребност да бъде приета. Искаше да получи одобрението, което учителката никога не й беше засвидетелствала. Искаше да се огледа в очите на Боряна и да види топла симпатия. Но пак беше отхвърлена. Боряна седеше на стола си и дори не искаше да я погледне. Погледът й се плъзгаше покрай Михаела, сякаш тя не съществуваше, сякаш не беше там. За нея Михаела беше просто фон, незаслужаващ внимание.
Третата кандидатка обаче най-накрая внесе лъч надежда! В сравнение с другите беше толкова нормална и истинска – жизнерадостна, енергична, контактна! Атмосферата в стаята изведнъж се разведри, Михаела се отпусна и намери общ език с нея. Дори се оказа, че са учили в една и съща специалност, в един и същ университет, само с една година разлика. Посмяха се на старите си преподаватели, обединиха се около глупостите в специалността, с които са си изгубили времето и спойката между тях беше моментална и стабилна.
Третата кандидатка беше избрана. Боряна беше отхвърлена.
………………………………..
Михаела не мигна през нощта, в която изпрати имейл на Боряна, че не е избрана. Излезе с приятели. Танцува, пи, смя се, говори с всички чак до сутринта. Използва целия арсенал от познати техники за разсейване, които винаги й бяха помагали да се справи с трудните моменти и знаеше, че сега също щяха да бъдат ефективен антидот на преследващото я усещане за непълноценност.
Боряна не мигна през нощта, в която получи имейла от Михаела, че не е избрана. Остана сама вкъщи. Танцува, пи, плака, страда чак до сутринта. Остави чувствата да я залеят, потопи се безтегловно в тях, отдаде им се напълно, защото знаеше, че само когато ги пусне да минат през нея, щяха да си тръгнат.
Михаела знаеше, че ще успее. Третата кандидатка беше попълнението на екипа, от което имаше нужда. Мисълта за Боряна я дестабилизираше. Разклащаше основите на самочувствието й. Но знаеше, че ще успее да продължи напред, защото имаше нещо, което много други нямаха – неизчерпаем позитивизъм и енергия.
Боряна знаеше, че ще успее. Да, щеше да плаче. Щеше да страда. Щеше да се самосъжалява, но после пак щеше да събере парчетата от счупеното си самочувствие и да ги залепи, както винаги беше правила. Знаеше, че щеше да успее да си намери работата, за която копнееше, защото имаше нещо, което много други нямаха – постоянство и упоритост.
…………………………………..
След години Боряна и Михаела може би отново щяха да се срещнат. При други обстоятелства. Равнопоставени. По-осъзнати, спокойни и уверени в себе си. Може би щяха да станат най-добри приятелки и щяха да бъдат една за друга всичко, което всяка от тях не можеше да бъде за себе си.
Но днес не беше този ден.
/ Край /
………………………….
Теория, илюстрирана в разказа:
Последната част на разказа засяга темата за несъзнателните когнитивни предубеждения (cognitive biases), които влияят върху преценката на хората и конкретно в разказа – върху решенията на интервюиращата дама Михаела.
Разказът започва с предисторията за скорошното промотиране на Михаела, за да опише една много типична ситуация – хората, които водят интервюта за работа, почти никога не са минавали какъвто и да било тренинг по темата и разчитат единствено на интуицията си, за да се справят. Проблемът е, че често бъркаме интуиция с неосъзнавани стереотипи и предубеждения, които се задействат като реакция на поведението на кандидатите. В разказа са описани няколко такива:
Ефектът на котвата / Anchoring effect
Това е често срещана склонност да придаваме твърдо голямо значение на първата информация, която постъпи към нас – използваме я като котва (anchor). В контекста на интервютата това означава да се доверим прекомерно на първите си впечатления за кандидат и на база на тях да вземем решение.
Склонност за потвърждаване / Confirmation bias
Това е склонност да събираме избирателно информация и да я интерпретираме по начин, който е консистентен с наши предишни вярвания, като по този начин ги затвърждаваме. В началото на интервюто се задейства ефектът на котвата, а след това – склонността да търсим потвърждаваща информация в унисон с нашите теории за кандидата.
Както ефектът на котвата, така и склонността за потвърждаване са илюстрирани от първоначалното мнение, което Михаела си изгражда за кандидата, чието CV й се струва непрофесионално: „Първият кандидат не й хареса още по CV – дори се чудеше защо рикрутърката го е селектирала. Имаше грешки в изписването на някои думи, а форматирането на текста в автобиографията му беше дразнещо небрежно – определено не й изглеждаше надежден кандидат.“ Още на този етап тя вече си е създала мнение за него (ефект на котвата) и по време на самото интервю търси потвърждения за първоначалните си впечатления (confirmation bias): „В хода на интервюто впечатленията й се потвърдиха. Въпреки че имаше опит и говореше убедително, си личеше, че…“
Евристика на емоциите / Affect heuristics
Това е склонността да вземаме решение въз основа на емоциите, които изпитваме, вместо на базата на факти. В процеса на интервюиране тази склонност може да се прояви по различни начини. Например, ако днес сме в блестящо настроение, може да сме по-благосклонни към кандидата и обратното – боли ни зъб, чувстваме се зле и кандидатът съвсем не ни е симпатичен в този момент.
В разказа е представен един по-различен случай за евристика на емоциите – когато кандидатката неволно напомня с поведението си за друг човек и, без да подозира, задейства у Михаела буря от негативни емоции от стара травматична ситуация.
Щеше ли Михаела да одобри Боряна за позицията, ако не я бяха връхлетели всички тези отрицателни чувства от предходния й опит? Възможно е. Или поне интервюто щеше да продължи по един по-балансиран и обективен начин, така че дори Боряна да беше отхвърлена като кандидат, щеше да има факти, а не емоции, в подкрепа на решението.
Не по-малко важно в случая е и възприятието на Боряна за ситуацията, тъй като нейните интерпретации на свой ред влияят върху поведението й, а то – върху това на Михаела. Боряна вижда в Михаела силно развити социални умения, които тя самата не смята, че притежава, а би искала (виж Част 2 от разказа: „Колкото повече мениджърката се усмихваше, толкова повече Боряна се натъжаваше. Докато я гледаше, на заден план в ума й рикошираха натрапчиви самообвинения: „А аз защо не мога да съм като нея?!“). Това я кара да се оттегли емоционално още повече, което Михаела погрешно възприема като отхвърляне на нейната личност: „(…) колкото повече кандидатката се дистанцираше и оттегляше, толкова повече Михаела говореше, за да я върне при себе си. Изпитваше трескава потребност да бъде приета (….) Искаше да се огледа в очите на Боряна и да види топла симпатия. Но пак беше отхвърлена.“
Всяка от тях реагира на собствените си страхове и затормозяващи вътрешни преживявания. Боряна действа, водена от страха си, че ще бъде отхвърлена на интервюто, защото не притежава характеристиките на екстровертния тип, а Михаела – водена от страха си, че именно качествата й на екстроверт ще доведат до възприемането й като повърхностна и неадекватна.
Пристрастие по сходство / Affinity bias
Това е склонността да харесваме хора, с които имаме нещо общо. На пръв поглед изглежда, че това е напълно нормално и то наистина е, ако търсим приятел. В случая обаче се касае за интервю процес, в който се избира най-подходящият за позицията кандидат и всички се предполага да имат равни шансове.
Пристрастието по сходство в разказа се проявява, когато Михаела и третата кандидатка намират нещо общо в предишния си опит – в случая общ университет и специалност. Освен това, макар и несъзнателно, и двете усещат, че си приличат и като темперамент – и двете са жизнени, дейни, контактни, което още повече повлиява върху преценката на Михаела.
Ефект на ореола / Halo effect
Това е склонността, когато видим нещо хубаво у човек, да прескочим директно към заключение, че всичко в него е хубаво. Михаела вижда енергичността и общителността на третата кандидатка и от тези нейни характеристики стига до извод, че това е подходящият кандидат, без реално да е направила проверка дали наистина отговаря на профила на позицията и дали притежава всички необходими качества и експертиза.
Ефект на контраста / Contrast effect
Това е склонността да сравняваме кандидатите един с друг вместо да съпоставяме всеки кандидат с конкретните изисквания на позицията. Това води също до изкривяване на преценката ни и може да изберем човек, който не отговаря на търсения профил, но е най-добрият на фона на останалите. Това обаче съвсем не е гаранция, че ще е успешен на позицията. В разказа този ефект е описан като: „Третата кандидатка обаче най-накрая внесе лъч надежда! В сравнение с другите беше толкова нормална и истинска…“
……..
В разказа също се засяга темата как интровертите и екстровертите имат различно възприятие едни за други.
В случая е описана хипотезата, когато по-интровертният човек – Боряна – се чувства неадекватна, защото няма социалните умения, красноречието и харизмата на Михаела. Тя вижда у Михаела качества, които самата тя иска да притежава. Михаела, на свой ред, има предходен опит със своята по-интровертна учителка по литература, в чието присъствие се е чувствала посредствена и повърхностна, както сега с Боряна. Тя вижда у Боряна дълбочина и енигматичност, които тя самата не смята, че притежава.
Разбира се, сценарият може и да е различен. Може да има пълно неприемане и отхвърляне на различията. По-интровертните натури понякога наистина възприемат по-екстровертните като лекомислени и фриволни хора, на които не може да се разчита, защото „вятър ги вее на бял кон“. По-екстровертните на свой ред понякога възприемат интровертите като скучни, взискателни и саможиви досадници, които „убиват“ веселието и купона.
А най-вероятно е да има някакви междинни сценарии, при които интроверти и екстроверти намират допирни точки в някои отношения, а по други се разминават. При всички положения обаче смяната на перспективата и старанието да погледнем поне за кратко през очите на другия биха ни дали възможност да общуваме по-лесно, осъзнато и пълноценно.
………………………….
Мечтай. Сбъдвай. Бъди.
––––––––
Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!
