През очите на Боряна
Боряна стрелна бърз поглед към телефона си. Да не би случайно да е пропуснала обаждането. Заветното и желано обаждане, което чакаше вече цяла седмица. Днес беше крайният срок, в който трябваше да я информират дали получава работата. Чакаше с пареща болка в гърдите, сърцето й се свиваше всеки път, когато погледнеше екрана на телефона, гърлото й пресъхваше от тревога, сякаш крачеше под изпепеляващите лъчи на пустинно слънце.
Но телефонът все така мълчеше. Безразлично незаинтересован към нейното вълнение. Провери отново дали работи, дори избра личния си номер от служебния телефон, за да се увери, че всичко е наред. След това със затаен дъх отвори имейла си – знаеше, че негативните отговори обикновено идват по имейл. И пощата й беше безразлично пуста.
Пое си дълбоко въздух и усети как разочарованието я поваля. Усещаше как потъва в лепкаво, задушаващо, смазващо униние. Макар че още една мъничка надежда се бореше за живот, умът й знаеше, че не е избрана. Щяха да й се обадят досега. Просто са я забравили. Поредният отхвърлен кандидат, за който никой никога повече няма да си спомни и който няма да получи обратна връзка. Защото толкова за нищо не ставаше, че дори нямаше да й кажат.
Това е. Поредното доказателство. Никога няма да си намери нова работа. Или поне не такава, каквато иска. От няколко месеца пускаше CVта и винаги ставаше едно и също – или не й се обаждаха изобщо, или малко преди финала винаги избираха друг.
А толкова искаше точно тази позиция и то точно в тази компания! Да преглътне горчивината на предходните откази беше по-лесно, защото самата тя не беше свръхентусиазирана за позициите. Но тук… Тук всичко й беше харесало – от офиса, през мениджърката на екипа, през бъдещите колеги, които беше срещнала по коридорите, през ценностите на компанията, за които й бяха разказвали, през загрижеността, с която се отнасяха към служителите си (или поне така твърдяха)… Нима тя не заслужаваше това? Толкова силно искаше да стане част от екипа, че я болеше. Срам я беше да признае дори пред близките си колко много искаше тази работа, за да не я съжаляват после, ако (когато) не я изберат. Държеше се все едно е поредното място, но за нея не беше поредното място. Беше всичко, за което си беше мечтала – и като позиция, и като организация. Защо тя ги разпозна като „своите хора“, а те не я разпознаха като „своя човек“?
Изобщо какво се опитва да направи… Нищо няма да излезе. Никога. Просто трябва да си знае мястото, а нейното място явно е на посредствената й настояща работа. Никой друг не я иска. По-добре да си кротува и да не кандидатства. След всеки отказ усещаше как себеоценката й се срива като свлачище след буря. Отказ, отказ, отказ. Единственото, което кънтеше злокобно в главата й, беше: „Не ставаш. Не ставаш. Не ставаш. Откажи се. Не ставаш.“ И дали наистина не беше време да се откаже?
Явно не я приемат такава, каквото е. Явно не е ценна. Явно не е нужна. Имало недостиг на персонал – навсякъде по медиите говореха за прословутия недостиг на персонал. А нея никой не я избира. Дори когато има „недостиг на персонал.“ „Върви си по пътя! Не ни интересуваш. Не ставаш.“ Това беше посланието, което чуваше, въпреки че никой не го казваше или поне не с тези думи. Просто получаваше любезен имейл с отказ: „Много Ви благодарим за усилията, бла, бла, бла…, но в този конкретен случай се спряхме на друг кандидат… Бла, бла, бла… Пожелаваме Ви успех!“ Или не получаваше никакъв отговор. Оглушителна тишина. Тогава беше още по-болезнено. Ако нещо може да се степенува като по-болезнено от отказа, то това беше липсата на отказ. Сякаш беше никоя. Сякаш не съществуваше. „Боряна? Каква Боряна?! Боряна не съществува. Няма защо да я информираме, че не става.“
Боряна се изправи рязко от стола си. Не я свърташе на едно място. Не искаше да чува гласовете в главата си, които й крещяха „Не ставаш.“ Не искаше да е насаме със себе си. Искаше да избяга, да стане някоя друга, някоя, която бива забелязвана, някоя, която „става“, която другите искат да привлекат към екипа си, която получава предложения за работа и си избира измежду тях.
Сложи си клина и маратонките и излезе да тича. Или по-скоро – отиде да бяга – от себе си, от разкъсаната си на парцали самоувереност и от влачещите се подир нея самообвинения. Тичаше все по-бързо и по-бързо, сърцето й бумтеше в гърдите, ушите й заглъхваха, усещането за време-пространство се размиваше.
Щеше да избяга. Щеше да избяга от себе си. Щеше да стане някой друг човек. Някой лъчезарен, ведър, общителен и обаятелен човек, който съблазнява другите с ефирно сладкодумие. Който не се притеснява от запознанства с нови хора и не се гърчи от срам и неудобство, когато се озове в нова среда. Щеше да се прави на ихо-ахо екстроверт, какъвто не е. Щеше да стане перфектният кандидат, който стои уверено изправен на стола си, гледа убедително интервюиращите в очите и знае точно какво да каже, за да бъде харесан. Щеше да прибере несигурностите си в кутия, да ги заключи с катинар и да ги захвърли на дъното на океан. Щеше да изпие хапче срещу своята тревожност и да я приспи завинаги. Щеше да открие разковничето на неизчерпаемия оптимизъм и никога повече да не позволи на трезвата си преценка да й се бърка във веселото настроение. Щеше да има аналитично мислене, но никога нямаше да го използва, за да открива недостатъците на мениджърските решения. Щеше да бъде предприемчива и ентусиазирана за всички скучни и нелицеприятни задачи в работата, точно както се очакваше от добрия, високомотивиран служител.
Знаеше какво се очаква от нея, за да бъде перфектния служител и перфектния кандидат за работа, който казва перфектините неща по време на интервю за работа. Можеше да бъде всичко, което искаха от нея. Но нямаше да бъде себе си.
Какво пък… Просто трябваше да стане друг човек.
А искаше ли?
…………………….
Привечер имейлът беше пристигнал в пощата на Боряна: „Благодарим Ви за участието, но се спряхме на друг кандидат.“ Препрочете го няколко пъти. Очакваше да е по-разстроена, като го види. Даже се изненада приятно от себе си, че го приема така уравновесено. Ок. Не е одобрена. Ще пробва пак.
Отиде в кухнята да си отвори бутилка вино, но докато издърпваше тапата, тя се скъса предизвикателно наполовина, а тирбушонът се разпадна счупен в ръцете й.
Това беше. Кого заблуждаваше, по дяволите! Не беше Ок. Естествено, че не беше Ок. Не можеше да издържа повече!
Разплака се. Безпомощно и гневно. Стоеше пред бутилката вино, подпряна на кухненския плот, за да не падне от тежестта на безсилието си, а сълзите се стичаха, парейки, по бузите й. Не можеше да си отвори дори една тъпа бутилката вино! А искаше да си отвори нови възможности за развитие…. С нищо не можеше да се справи.
Искаше й се да хване бутилката и да я метне по стената, да я види как се чупи на стотици малки, режещи парчета и червеното вино да се стича с кървави следи по белите стени. Искаше да види болката си, разлята по стената. Но не го направи. Драматичните жестове не бяха част от репертоара й. Тя беше от кротките, сдържани хора. Но може би трябваше да почне да прави нещата по различен начин. По друг начин. По по-запомнящ се начин. Явно това, което е, не беше достатъчно.
Когато вечерта напредна, силата на емоциите й пресъхна, както и сълзите й. Боряна започна да превърта лентата назад, чудейки се дали е можело да направи нещо по-различно на интервюто, за да е различен и отговорът по конкурса.
Спомни си как се беше въртяла цяла нощ преди интервюто, как беше разигравала въпроси и отговори наум, как сутринта беше изморена от тревоги и бързаше да стане, за да сложи край на протяжната върволица от „какво, ако“ сценарии, които разиграваше в главата си. Дълга нощ. Трескава нощ. Гадна нощ.
Припомняше си как по време на самото интервю се беше притеснила страшно много. Ръцете й се бяха изпотили, сковала се беше от страх в леко прегърбена, пораженска поза, гласът й предателски се губеше в пресъхналото й гърло, а погледът й се плъзгаше нервно встрани от интервюиращите. Повтаряше си „Спокойно, Боряна, спокойно!“, но нямаше и следа от спокойствие. Знаеше какво се случва обичайно в такива моменти – мисълта й блокираше, беше способна дори името си да забрави, а какво остава да отговори убедително на някой по-сложен въпрос. Предвкусваше горчивия вкус на неудачното си представяне.
Интервютата не бяха силната й страна. Въпреки че на годишните атестации почти винаги получаваше оценка „Надминава очакванията“, никога не успяваше да предаде и опише успехите си, когато разказваше професионалния си път. Mного съвестно си вършeше работата, даваше всичко на макс, не пестеше време и усилия да изпипа всеки детайл, анализираше проблемите в дълбочина, намираше нестандартни решения, колегите винаги се допитваха до нея за съвет, но…. не можеше да разкаже за тези свои качества и умения. Просто не беше в природата й да се самоизтъква.
Винаги оставяше работата да говори за нея, но по време на интервю тя трябваше да говори за работата си. Никога не се беше чувствала комфортно да е център на внимание и прожекторите да са върху нея, още по-малко – да се самовъзхвалява все едно е стока, която продава на пазара. Цялата философия на интервютата за работа просто не съответстваше на човека, който е.
Дори когато окуражаващо я подканиха на интервюто с „Дайте ни пример за проект, задача, с които се гордеете, че сте се справили“, тя започна да се суети неудобно на стола и колебливо обобщи: „Ами, аз просто си върша работата.“
Интервюто продължи да върви устойчиво в грешна посока. Мениджърката, която я интервюираше, беше толкова ентусиазирана, усмихната и чаровна, толкова общителна и сладкодумна, че, поведението й, макар и парадоксално, вместо да отпусне Боряна, я напрегна още повече.
Тя се отдръпна емоционално, скри се зад защитните си стени и застина неподвижно. Усети как самосъжалението я залива. Колкото повече мениджърката се усмихваше, толкова повече Боряна се натъжаваше. Докато я гледаше, на заден план в ума й рикошираха натрапчиви самообвинения: „А аз защо не мога да съм като нея?! Защо не мога да се отпусна и да си бъбря със самоувереността на човек, който вярва, че вселената е на негова страна и има изконно право да успява?! Сто процента в момента изглеждам глупаво, а най-вероятно и надменно и се чудят какво изобщо правя тук. Защо не мога да съм така безгрижно приветлива и непринудена с нови хора, а вместо това стоя вцепенено и не знам какво да кажа?!“
Нямаше отговори на тези въпроси. Знаеше, че живее в общество, което почита експанзивността, самоувереността, неизчерпаемото позитивно настроение, безчетните контакти, говоренето, добрите първи впечатления. Но тя не беше силна в нито едно от тези неща.
Нейната сила беше в наблюдението, в анализа, в тишината, в дълбочината, в постоянството, в изслушването, в уютните разговори с добри приятели, в тихите вечери на усамотение с книга в ръка. Имаше чувството, че постоянно трябва да играе роля, за да се вмести в стандартите на обществото за „нормално“ и за „прието“. Ден след ден беше в противоречие със себе си и с това, което е. Всеки ден й се налагаше да взима решение дали да бъде себе си или да бъде това, което се очакваше от нея. Имаше сутрини, когато се будеше със сили и енергия и тогава успяваше да влезе ловко в социалния си образ и да се скрие зад добре заучени фрази и отиграни усмивки.
Но в деня на интервюто беше недоспала, беше изморена, беше тъжна и беше разочарована.
Беше разочарована, че е себе си.
………………………………
През очите на интервюиращия мениджър Михаела
Михаела искаше да заличи спомена за интервюто с Боряна. Не искаше да се чувства отново нищожна и неадекватна, както в нейно присъствие.
Михаела беше промотирана за тийм лидер само преди три седмици, а вече трябваше да води интервюта и да избира хора за екипа си. Как, по дяволите, се предполагаше да се справи?! Никога не е била от страната на интервюиращите, дори самата тя не беше ходила по много интервюта като кандидат. Не знаеше нито какво да пита, нито за какво да гледа, нито как да вземе решение. Никой не й даде насоки. Инструкциите от нейния директор бяха категорични: „Давай! Спешно е. Трябва ти поне още един човек за екипа, за да се справиш с проекта!“
Днес имаше 3 интервюта с кандидати. Добре, че HR-ката присъстваше и задаваше по-голямата част от въпросите, защото иначе щеше да бъде напълно загубена.
Първият кандидат не й хареса още по CV – дори се чудеше защо рикрутърката го е селектирала. Имаше грешки в изписването на някои думи, а форматирането на текста в автобиографията му беше дразнещо небрежно – определено не й изглеждаше надежден. Не разбираше защо изобщо трябва да се среща с него.
В хода на интервюто впечатленията й се потвърдиха. Въпреки че кандидатът имаше опит и говореше убедително, си личеше, че беше от онези пробивни типове, които се мислеха за широкоскроени визионери с големи идеи, а другите трябваше да ходят след тях и да се оправят с цялата оперативна работа, която големите им идеи генерираха. Дори собственото си CV не се беше постарал да изпипа, а какво остава за ежедневната, рутинна работа, която го очакваше.
Но най-мъчително беше второто интервю. С Боряна. Беше просто…. Ужасно… Личеше си, че дамата има сериозна експертиза, но още при влизането й в стаята Михаела се смути. Нещо в лицето и излъчването на кандидатката й напомни за учителката й по литература от гимназията – г-жа Романова. Усети как през тялото й преминаха като електрически импулси отдавна забравени чувства – имаше уважение и респект, но това, което я извади от равновесие, беше споменът за малоценност и нищожност, които изпитваше в присъствието на учителката си. И ето сега отново същото чувство – нещо в Боряна я дестабилизира и тя пак се усети незначителна и неадекватна, все едно отново е на 15.
Михаела израсна като весело дете, обичаше да общува, да говори, да се смее. Създаваше приятелства с лекота, всички я познаваха и харесваха. Общителна и красноречива, умееше да привлича другите към себе си и много ясно осъзнаваше и използваше тази своя сила. Оценките й бяха отлични – отчасти защото беше умна и учеше, а отчасти защото знаеше как да подходи към учителите, за да са благосклонни към нея.
И въпреки че имаше обаяние и знаеше как да го използва, единственият човек, който оставаше неподвластен на социалните й умения, беше учителката й по литература. Г-жа Романова беше като ледена кралица, изящна в своето студено превъзходство. Ерудирана, но пестелива на думи, учтива, но винаги дистанцирана, уравновесена, но с някаква енигматична тъга в погледа. Всеки път, когато я видеше, Михаела се чувстваше…. повърхностна и плиткоумна. И всеки път толкова много искаше да впечатли г-жа Романова, да й покаже, че не е просто глуповато хилеща се идиотка, че се впускаше в това, което можеше най-добре – говореше.
Проблемът беше, че в отчаяното си желание да я спечели, почваше да говори все повече и по-бързо… и неизменно изръсваше някоя мeга тъпотия, която дори не беше успяла да регистрира като мисъл. Още помнеше срама, който я помиташе, след като се чуеше какво казва. Още помнеше безсилието си. Още помнеше снизходителната сдържаност, с която г-жа Романова я поглеждаше. А тя толкова искаше г-жа Романова да я хареса! Но това никога не се случи.
И ето сега Боряна стоеше пред нея на стола, тиха, обрана и резервирана, също като учителката й по литература. И Михаела пак почна да говори много и с трескава бързина. Колкото повече кандидатката се дистанцираше и оттегляше, толкова повече Михаела говореше, за да я върне при себе си. Изпитваше трескава потребност да бъде приета. Искаше да получи одобрението, което учителката никога не й беше засвидетелствала. Искаше да се огледа в очите на Боряна и да види топла симпатия. Но пак беше отхвърлена. Боряна седеше на стола си и дори не искаше да я погледне. Погледът й се плъзгаше покрай Михаела, сякаш тя не съществуваше, сякаш не беше там. За нея Михаела беше просто фон, незаслужаващ внимание.
Третата кандидатка обаче най-накрая внесе лъч надежда! В сравнение с другите беше толкова нормална и истинска – жизнерадостна, енергична, контактна! Атмосферата в стаята изведнъж се разведри, Михаела се отпусна и намери общ език с нея. Дори се оказа, че са учили в една и съща специалност, в един и същ университет, само с една година разлика. Посмяха се на старите си преподаватели, обединиха се около глупостите в специалността, с които са си изгубили времето и спойката между тях беше моментална и стабилна.
Третата кандидатка беше избрана. Боряна беше отхвърлена.
………………………………..
Михаела не мигна през нощта, в която изпрати имейл на Боряна, че не е избрана. Излезе с приятели. Танцува, пи, смя се, говори с всички чак до сутринта. Използва целия арсенал от познати техники за разсейване, които винаги й бяха помагали да се справи с трудните моменти и знаеше, че сега също щяха да бъдат ефективен антидот на преследващото я усещане за непълноценност.
Боряна не мигна през нощта, в която получи имейла от Михаела, че не е избрана. Остана сама вкъщи. Танцува, пи, плака, страда чак до сутринта. Остави чувствата да я залеят, потопи се безтегловно в тях, отдаде им се напълно, защото знаеше, че само когато ги пусне да минат през нея, щяха да си тръгнат.
Михаела знаеше, че ще успее. Третата кандидатка беше попълнението на екипа, от което имаше нужда. Мисълта за Боряна я дестабилизираше. Разклащаше основите на самочувствието й. Но знаеше, че ще успее да продължи напред, защото имаше нещо, което много други нямаха – неизчерпаем позитивизъм и енергия.
Боряна знаеше, че ще успее. Да, щеше да плаче. Щеше да страда. Щеше да се самосъжалява, но после пак щеше да събере парчетата от счупеното си самочувствие и да ги залепи, както винаги беше правила. Знаеше, че щеше да успее да си намери работата, за която копнееше, защото имаше нещо, което много други нямаха – постоянство и упоритост.
…………………………………..
След години Боряна и Михаела може би отново щяха да се срещнат. При други обстоятелства. Равнопоставени. По-осъзнати, спокойни и уверени в себе си. Може би щяха да станат най-добри приятелки и щяха да бъдат една за друга всичко, което всяка от тях не можеше да бъде за себе си.
Но днес не беше този ден.
(край на разказа)
…………………………………
Теоретични идеи, които намират отражение в разказа:
Интроверт-екстроверт
„Интроверт-екстроверт“ е може би една от най-популярните оси, по които хората могат да бъдат описани. Тези характеристики са разположени в континиуум – някои от нас са по-изявени интроверти, а други – екстроверти, а някои може да са някъде по средата. В разказа Боряна е по-скоро интроверт, докато интервюиращата мениджърка Михаела – екстроверт.
В книгата на Susan Cain: „Quiet – the power of Introverts in a world that can’t stop talking” има прекрасни обяснения, изследвания и изводи по темата. Авторката проследява популяризирането на термините интроверт и екстроверт още от 1921, когато Карл Густав Юнг публикува тази класификация и разяснява:
„Интровертите са привлечени от вътрешния свят на мислите и чувствата, а екстровертите – към външния свят от хора и активности. Интровертите се фокусират върху значението, което случващото се около тях има, а екстровертите са привлечени от това те самите да случват неща. Интровертите презареждат батериите си, като остават насаме със себе си, а екстровертите имат нужда да ги презареждат, когато не се срещат с хора.“ (…)
В работен план „екстровертите обикновено приключват задачите си в кратки срокове, взимат бързо (понякога и прибързано) решения, чувстват се комфортно да се занимават с много неща едновременно и не се боят да поемат риск. Интровертите обикновено работят по-бавно, но целенасочено и систематично, обичат да се фокусират върху една задача и съсредоточено да работят по нея.“ (…)
В социален аспект „екстровертите са хората, които вдъхват живот на всяко парти, смеят се и обичат шумните компании. Те са асертивни и доминантни. Предпочитат да говорят и го правят с лекота и умелост, рядко би им се случило да загубят дар слово и е по-вероятно, говорейки, да кажат повече, отколкото е уместно. Чувстват се комфортно с конфликта, но не и със самотата.
Интровертите може също да успеят да развият добри социални умения, може дори да се радват на партита и бизнес срещи, но не след дълго си мечтаят да се приберат вкъщи и да си сложат пижамите. Предпочитат да посвещават социалната си енергия на близки приятели, колеги и семейство. Те слушат повече, отколкото говорят, мислят преди да кажат нещо и често успяват да се изразят по-добре в писмена форма, отколкото в устна. Мразят конфликта. Много от тях изпитат ужас от общи приказки, но обичат задълбочените дискусии.“
Неслучайно интервютата се оказват голямо предизвикателство за интровертите. В статия, публикувана на LinkedIn: „Introverts are Set-up for Failure in Job Interviews“, Barry Deutsch посочва, че най-често работодателите допускат 2 грешки в интервютата с интроверти: 1) Разчитат на първото впечатление, а интровертите не са добри в създаването на такова; 2) Очакват кандидатите лесно и умело да си служат с думите.
Интровертите обикновено не се справят успешно със създаването на добро първо впечатление, защото са по-резервирани и предпазливи при срещата си с нови хора и им е нужно време да се отпуснат. Често другите първоначално ги възприемат погрешно като саможиви, студени и дори надменни, а те просто имат нужда от време да допуснат другите до себе си.
Другият проблем е, че интервюиращите задават въпросите си един след друг и очакват бързи, добре формулирани отговори. Интровертите имат нужда да обмислят въпроса и да структурират отговора си, за разлика от екстровертите, които са красноречиви и умеят ловко да си служат с думите в разговорна реч. Тази тенденция на интровертите да отделят повече време в размисъл преди да отговорят нерядко се възприема като признак за незнание или дори за ниска интелигентност.
Въпреки че има предпоставки, които не са в ползва на интровертите, това съвсем не означава, че са „обречени“ на неуспех по време на интервютата за работа. Със сигурност обаче имат нужда от повече предварителна подготовка, включваща извеждане и структуриране на техните силни страни и успехи и практикуване на ролеви игри с различни интервю въпроси, така че да отиграят най-честите сценарии.
В разказа също се засяга темата как интровертите и екстровертите имат различно възприятие едни за други.
В случая е описана хипотезата, когато по-интровертният човек – Боряна – се чувства неадекватна, защото няма социалните умения, красноречието и харизмата на Михаела. Тя вижда у Михаела качества, които самата тя иска да притежава. Михаела, на свой ред, има предходен опит със своята по-интровертна учителка по литература, в чието присъствие се е чувствала посредствена и повърхностна, както сега с Боряна. Тя вижда у Боряна дълбочина и енигматичност, които тя самата не смята, че притежава.
Разбира се, сценарият може и да е различен. Може да има пълно неприемане и отхвърляне на различията. По-интровертните натури понякога наистина възприемат по-екстровертните като лекомислени и фриволни хора, на които не може да се разчита, защото „вятър ги вее на бял кон“. По-екстровертните на свой ред понякога възприемат интровертите като скучни, взискателни и саможиви досадници, които „убиват“ веселието и купона.
А най-вероятно е да има някакви междинни сценарии, при които интроверти и екстроверти намират допирни точки в някои отношения, а по други се разминават. При всички положения обаче смяната на перспективата и старанието да погледнем поне за кратко през очите на другия биха ни дали възможност да общуваме по-лесно, осъзнато и пълноценно.
Перфекционизъм
Перфекционизмът е другата характеристика, която е вплетена в разговора. В „Блог“ секцията на сайта ми, в статията: „Перфекционист ли си?“ може да видиш някои отличителни особености на перфекционистите. Боряна отговаря на този профил – справя се блестящо в работата си, но високите й лични стандарти я карат да се чувства сякаш това не е нищо особено и не счита, че може да го изтъква като постижение („Ами аз просто си върша работата.“) Самообвиненията също са характерни за перфекционистите – Боряна не взима под внимание никакви външни обстоятелства, които са довели до избора на друг кандидат, а изцяло интернализира неуспеха като произтичащ единствено и само от нея.
Език на тялото по време на интервю за работа
Езикът на тялото е друга тема, която засягам в разказа, защото много често невербално отправяме послания, които не са в унисон с това, което искаме да кажем/покажем („Ръцете й се бяха изпотили, сковала се беше от страх в леко прегърбена, пораженска поза, гласът й предателски се губеше в пресъхналото й гърло, а погледът й се плъзгаше нервно встрани от интервюиращите“). Въпреки че е трудно да контролираме невербалното си поведение, чрез осъзнатост и практикуване на работещи модели може да подобрим представянето си по време на интервюта за работа.
Несъзнателни когнитивни предубеждения
Последната част на разказа засяга темата за несъзнателните когнитивни предубеждения (cognitive biases), които влияят върху преценката на хората и конкретно в разказа – върху решенията на интервюиращата дама Михаела.
Разказът започва с предисторията за скорошното промотиране на Михаела, за да опише една много типична ситуация – хората, които водят интервюта за работа, почти никога не са минавали какъвто и да било тренинг по темата и разчитат единствено на интуицията си, за да се справят. Проблемът е, че често бъркаме интуиция с неосъзнавани стереотипи и предубеждения, които се задействат като реакция на поведението на кандидатите. В разказа са описани няколко такива:
- Ефектът на котвата / Anchoring effect
Това е често срещана склонност да придаваме твърдо голямо значение на първата информация, която постъпи към нас – използваме я като котва (anchor). В контекста на интервютата това означава да се доверим прекомерно на първите си впечатления за кандидат и на база на тях да вземем решение.
- Склонност за потвърждаване / Confirmation bias
Това е склонност да събираме избирателно информация и да я интерпретираме по начин, който е консистентен с наши предишни вярвания, като по този начин ги затвърждаваме. В началото на интервюто се задейства ефектът на котвата, а след това – склонността да търсим потвърждаваща информация в унисон с нашите теории за кандидата.
Както ефектът на котвата, така и склонността за потвърждаване са илюстрирани от първоначалното мнение, което Михаела си изгражда за кандидата, чието CV й се струва непрофесионално: „Първият кандидат не й хареса още по CV – дори се чудеше защо рикрутърката го е селектирала. Имаше грешки в изписването на някои думи, а форматирането на текста в автобиографията му беше дразнещо небрежно – определено не й изглеждаше надежден кандидат.“ Още на този етап тя вече си е създала мнение за него (ефект на котвата) и по време на самото интервю търси потвърждения за първоначалните си впечатления (confirmation bias): „В хода на интервюто впечатленията й се потвърдиха. Въпреки че имаше опит и говореше убедително, си личеше, че…“
- Евристика на емоциите / Affect heuristics
Това е склонността да вземаме решение въз основа на емоциите, които изпитваме, вместо на базата на факти. В процеса на интервюиране тази склонност може да се прояви по различни начини. Например, ако днес сме в блестящо настроение, може да сме по-благосклонни към кандидата и обратното – боли ни зъб, чувстваме се зле и кандидатът съвсем не ни е симпатичен в този момент.
В разказа е представен един по-различен случай за евристика на емоциите – когато кандидатката неволно напомня с поведението си за друг човек и, без да подозира, задейства у Михаела буря от негативни емоции от стара травматична ситуация.
Щеше ли Михаела да одобри Боряна за позицията, ако не я бяха връхлетели всички тези отрицателни чувства от предходния й опит? Възможно е. Или поне интервюто щеше да продължи по един по-балансиран и обективен начин, така че дори Боряна да беше отхвърлена като кандидат, щеше да има факти, а не емоции, в подкрепа на решението.
Не по-малко важно в случая е и възприятието на Боряна за ситуацията, тъй като нейните интерпретации на свой ред влияят върху поведението й, а то – върху това на Михаела. Боряна вижда в Михаела силно развити социални умения, които тя самата не смята, че притежава, а би искала. Това я кара да се оттегли емоционално още повече, което Михаела погрешно възприема като отхвърляне на нейната личност: „(…) колкото повече кандидатката се дистанцираше и оттегляше, толкова повече Михаела говореше, за да я върне при себе си. Изпитваше трескава потребност да бъде приета (….) Искаше да се огледа в очите на Боряна и да види топла симпатия. Но пак беше отхвърлена.“
Всяка от тях реагира на собствените си страхове и затормозяващи вътрешни преживявания. Боряна действа, водена от страха си, че ще бъде отхвърлена на интервюто, защото не притежава характеристиките на екстровертния тип, а Михаела – водена от страха си, че именно качествата й на екстроверт ще доведат до възприемането й като повърхностна и неадекватна.
- Пристрастие по сходство / Affinity bias
Това е склонността да харесваме хора, с които имаме нещо общо. На пръв поглед изглежда, че това е напълно нормално и то наистина е, ако търсим приятел. В случая обаче се касае за интервю процес, в който се избира най-подходящият за позицията кандидат и всички се предполага да имат равни шансове.
Пристрастието по сходство в разказа се проявява, когато Михаела и третата кандидатка намират нещо общо в предишния си опит – в случая общ университет и специалност. Освен това, макар и несъзнателно, и двете усещат, че си приличат и като темперамент – и двете са жизнени, дейни, контактни, което още повече повлиява върху преценката на Михаела.
- Ефект на ореола / Halo effect
Това е склонността, когато видим нещо хубаво у човек, да прескочим директно към заключение, че всичко в него е хубаво. Михаела вижда енергичността и общителността на третата кандидатка и от тези нейни характеристики стига до извод, че това е подходящият кандидат, без реално да е направила проверка дали наистина отговаря на профила на позицията и дали притежава всички необходими качества и експертиза.
- Ефект на контраста / Contrast effect
Това е склонността да сравняваме кандидатите един с друг вместо да съпоставяме всеки кандидат с конкретните изисквания на позицията. Това води също до изкривяване на преценката ни и може да изберем човек, който не отговаря на търсения профил, но е най-добрият на фона на останалите. Това обаче съвсем не е гаранция, че ще е успешен на позицията. В разказа този ефект е описан като: „Третата кандидатка обаче най-накрая внесе лъч надежда! В сравнение с другите беше толкова нормална и истинска…“
…………………………………
