„Не сте одобрена за позицията“

Част първа

Боряна стрелна бърз поглед към телефона си. Да не би случайно да е пропуснала обаждането. Заветното и желано обаждане, което чакаше вече цяла седмица. Днес беше крайният срок,  в който трябваше да я информират дали получава работата. Чакаше с пареща болка в гърдите, сърцето й се свиваше всеки път, когато погледнеше екрана на телефона, гърлото й пресъхваше от тревога, сякаш крачеше под изпепеляващите лъчи на пустинно слънце.

Но телефонът все така мълчеше. Безразлично незаинтересован към нейното вълнение. Провери отново дали работи, дори избра личния си номер от служебния телефон, за да се увери, че всичко е наред. След това със затаен дъх отвори имейла си – знаеше, че негативните отговори обикновено идват по имейл. И пощата й беше безразлично пуста.

Пое си дълбоко въздух и усети как разочарованието я поваля. Усещаше как потъва в лепкаво, задушаващо, смазващо униние. Макар че още една мъничка надежда се бореше за живот, умът й знаеше, че не е избрана. Щяха да й се обадят досега. Просто са я забравили. Поредният отхвърлен кандидат, за който никой никога повече няма да си спомни и който няма да получи обратна връзка. Защото толкова за нищо не ставаше, че дори нямаше да й кажат.

Това е. Поредното доказателство. Никога няма да си намери нова работа. Или поне не такава, каквато иска. От няколко месеца пускаше CVта и винаги ставаше едно и също – или не й се обаждаха изобщо, или малко преди финала винаги избираха друг.

А толкова искаше точно тази позиция и то точно в тази компания! Да преглътне горчивината на предходните откази беше по-лесно, защото самата тя не беше свръхентусиазирана за позициите. Но тук… Тук всичко й беше харесало – от офиса, през мениджърката на екипа, през бъдещите колеги, които беше срещнала по коридорите, през ценностите на компанията, за които й бяха разказвали, през загрижеността, с която се отнасяха към служителите си (или поне така твърдяха)… Нима тя не заслужаваше това? Толкова силно искаше да стане част от екипа, че я болеше. Срам я беше да признае дори пред близките си колко много искаше тази работа, за да не я съжаляват после, ако (когато) не я изберат. Държеше се все едно е поредното място, но за нея не беше поредното място. Беше всичко, за което си беше мечтала – и като позиция, и като организация. Защо тя ги разпозна като „своите хора“, а те не я разпознаха като „своя човек“?

Изобщо какво се опитва да направи… Нищо няма да излезе. Никога. Просто трябва да си знае мястото, а нейното място явно е на посредствената й настояща работа. Никой друг не я иска. По-добре да си кротува и да не кандидатства. След всеки отказ усещаше как себеоценката й се срива като свлачище след буря. Отказ, отказ, отказ. Единственото, което кънтеше злокобно в главата й, беше: „Не ставаш. Не ставаш. Не ставаш. Откажи се. Не ставаш.“ И дали наистина не беше време да се откаже?

Явно не я приемат такава, каквото е. Явно не е ценна. Явно не е нужна. Имало недостиг на персонал – навсякъде по медиите говореха за прословутия недостиг на персонал. А нея никой не я избира. Дори когато има „недостиг на персонал.“ „Върви си по пътя! Не ни интересуваш. Не ставаш.“ Това беше посланието, което чуваше, въпреки че никой не го казваше или поне не с тези думи. Просто получаваше любезен имейл с отказ: „Много Ви благодарим за усилията, бла, бла, бла…, но в този конкретен случай се спряхме на друг кандидат… Бла, бла, бла… Пожелаваме Ви успех!“ Или не получаваше никакъв отговор. Оглушителна тишина. Тогава беше още по-болезнено. Ако нещо може да се степенува като по-болезнено от отказа, то това беше липсата на отказ. Сякаш беше никоя. Сякаш не съществуваше. „Боряна? Каква Боряна?! Боряна не съществува. Няма защо да я информираме, че не става.“

Боряна се изправи рязко от стола си. Не я свърташе на едно място. Не искаше да чува гласовете в главата си, които й крещяха „Не ставаш.“ Не искаше да е насаме със себе си. Искаше да избяга, да стане някоя друга, някоя, която бива забелязвана, някоя, която „става“, която другите искат да привлекат към екипа си, която получава предложения за работа и си избира измежду тях.

Сложи си клина и маратонките и излезе да тича. Или по-скоро – отиде да бяга – от себе си, от разкъсаната си на парцали самоувереност и от влачещите се подир нея самообвинения. Тичаше все по-бързо и по-бързо, сърцето й бумтеше в гърдите, ушите й заглъхваха, усещането за време-пространство се размиваше.

Щеше да избяга. Щеше да избяга от себе си. Щеше да стане някой друг човек. Някой лъчезарен, ведър, общителен и обаятелен човек, който съблазнява другите с ефирно сладкодумие. Който не се притеснява от запознанства с нови хора и не се гърчи от срам и неудобство, когато се озове в нова среда. Щеше да се прави на ихо-ахо екстроверт, какъвто не е. Щеше да стане перфектният кандидат, който стои уверено изправен на стола си, гледа убедително интервюиращите в очите и знае точно какво да каже, за да бъде харесан. Щеше да прибере несигурностите си в кутия, да ги заключи с катинар и да ги захвърли на дъното на океан. Щеше да изпие хапче срещу своята тревожност и да я приспи завинаги. Щеше да открие разковничето на неизчерпаемия оптимизъм и никога повече да не позволи на трезвата си преценка да й се бърка във веселото настроение. Щеше да има аналитично мислене, но никога нямаше да го използва, за да открива недостатъците на мениджърските решения. Щеше да проявява лидерски качества, но само дотолкова, че да се справи, когато “shit hits the fan” (любим израз на настоящия й шеф за ситуациите, в които проблемите в работата излезнат от контрол), но не чак толкова много лидерски качества, че да застраши позицията му. Щеше да бъде предприемчива и ентусиазирана за всички скучни и нелицеприятни задачи в работата, точно както се очакваше от добрия, високомотивиран служител.

Знаеше какво се очаква от нея, за да бъде перфектния служител и перфектния кандидат за работа, който казва перфектините неща по време на интервю за работа. Можеше да бъде всичко, което искаха от нея. Но нямаше да бъде себе си.

Какво пък… Просто трябваше да стане друг човек.

А искаше ли?

Втора част от разказа, може да намериш тук.

Последната, трета част от разказа, може да намериш тук.

……………………………

Теоретичен модел, който намира отражение в разказа:

Това е първа част от разказа, посветен на процеса на кандидатстване и отказите, които получаваме. „Боряна“ е събирателен образ на всички по-неуверени хора, които обикновено страдат много от неуспешно завършилите кандидатствания и са склонни да преживяват отказите като отхвърляне на личността, на това кои са, а не просто като бизнес интеракция, която не е довела до желан резултат.

Ниската себеоценка ни създава поредица от проблеми, като явяването на интервюта и отказите, които са естествена част от процеса на подбор, обикновено успяват да извадят наяве иначе добре прибраните ни страхове и несигурности. Отказите (дори само мисълта за отказ) активират така наречените „когнитивни изкривявания“ – термин от когнитивно-поведенческата терапия и коучинг. В когнитивния модел се говори за това как емоциите, поведението и физиологичните реакции на хората са повлияни от техните възприятия за събитията. Идеята е, че чувствата на хората се определят не от ситуацията сама по себе си, а от начина, по който тя се интерпретира, от мислите, които минават автоматично и обикновено, без да ги осъзнаваме през ума ни. Наричат се „когнитивни изкривявания“ или „мисловни грешки“, защото това са мисли, които не оценяват реалността в нейната пълнота, а по-скоро само някои нейни аспекти и така водят до изкривено възприятие, което най-свой ред задейства поредица от отрицателни чувства. В примера с Боряна могат да бъдат открити някои от най-честите и типични мисловни грешки според дефиницията им в когнитивния модел:

• Свръхгенерализиране – Правим цялостно негативно заключение, свръхобобщение на базата на отделни, инцидентни ситуации. „Винаги“, „Никога“ са сред думите, по които най-бързо може да се ориентираме, че правим свръхгенерализация. В разказа Боряна си мисли: „Никога няма да си намери нова работа,“ „Нищо няма да излезе. Никога.“
• Катастрофично мислене (наричано още и „предсказване на бъдещето“) – Предсказваме негативно бъдеще, без да имаме необходимите факти, за преценим дали това е така или не. В разказа Боряна е убедена, че не е избрана, въпреки че няма обективно доказателство за това. Самата тя не инициира проверка на реалността – може да се обади или да пише имейл на компанията, за да провери дали наистина не е избрана или има някакво забавяне в конкурса – например, мениджърът може да е в болничен или директорът, който одобрява офертите, е много зает и т.н.
• Етикетиране – Поставяме етикети, с които заклеймяваме себе си или другите, без да отчитаме факти, които водят до по-балансирано и недифинитивно оценяване на личността. Боряна например постоянно чува в ума си „За нищо не ставаш“, което е нейният собствен, вътрешен критичен глас, а не оценка, която някой от интервюиращите е изразил по неин адрес. Но тя самата си слага етикета „Не ставам“ и негативните емоции, произлизащи от тази себеоценка не закъсняват.
• Ментален филтър – Обръщаме ненужно голямо внимание на отделен негативен аспект, като в същото време игнорираме позитивното и така не успяваме да видим цялата картина, а само отрицателното в нея. Сякаш сме сложили очила, които филтрират само негативните събития. В примера с Боряна фокусът е паднал върху това как не я избират за позициите, за които кандидатства, откъдето си прави извода, че за нищо не става. В същото време обаче не взима под внимание успехите в работата си, които дори не са споменати в разказа, именно за да илюстрират как тя не се сеща за тях. Не взима предвид други области, в които е успешна (например семейство, приятели) и които противоречат на съждението „Не ставам за нищо.“

Ако искаш да видиш по-обстоен списък с когнитивни изкривявания, може да посетиш Positivepsychology.com.

Как да смекчим степента на когнитивните изкривявания?

Има различни стратегии, с които може да предизвикаме мисленето си и да се опитаме да оценим ситуацията по по-обективен начин, с което и да намалим негативните емоции. Консултант, следващ принципите на когнитивно-поведенческия коучинг, би задал на Боряна въпроси като:

1. Какво те кара да мислиш, че ти „За нищо не ставаш“?
2. Какви доказателства имаш, които оспорват това твое заключение „За нищо не ставам?“
3. Какви успехи имаш – както в личен, така и в професионален план?
4. Има ли друго обяснение на настоящата ситуация и на това, че все още нямаш отговор от компанията?
5. Какво е най-лошото, което може да се случи, дори ако наистина не си одобрена?
6. Как би могла да се справиш, дори и да е така?
7. А кое е най-доброто, което може да стане?
8. Кой е най-реалистичният вариант за развитие на ситуацията?
9. Какво научи от този опит?

……………………..

Мечтай. Сбъдвай. Бъди.

––––––––

Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата! ❤