Ако си пропуснал/а първата част на разказа, може да започнеш оттук: Отвъд блясъка на успеха – част 1
Част 2
Можеше ли обаче да застава ден след ден, в продължение на няколко месеца, пред своя екип, да ги мотивира и насърчава да дават най-доброто от себе си, когато знае, че дните им са преброени?
Можеше ли да живее с лъжата?
Коя щеше да бъде, ако го направи?
Оказа се, че може. Колко много неща си мислим, че не можем да направим, а после животът ни прекарва точно през тях. И продължаваме. Шокирани, че можем да направим нещо в противовес на вярванията си и да продължим напред. Но го правим. И продължаваме.
Втората вълна съкращения, които Мими направи, бяха след месец. С останалата част от екипа й. Мислеше, че ще мине през същата буря от емоции, но се оказа далеч по-лесно. Беше претръпнала. Хората също не бяха изненадани – знаеха, че така ще се случи. Някои дори успяха да си намерят междувременно нова работа и напуснаха сами, а други изчакаха да си получат обезщетенията. Да вземат максимума от ситуацията.
Мими продължи да ходи на работа. Първоначално смяташе, че никога няма да успее да се изправи и да продължи. Но го направи. Преглътна вината. Заключи с катинар разочарованието от себе си. Опакова себеобвиненията с цветна панделка. И продължи. Защото беше взела решение.
Директорът й беше показал финансови анализи, които показваха, че преместването на операциите в Индия е не просто прищявка, а бизнес необходимост за финансовата стабилност на компанията. Освен това, на макрониво, те продължаваха да са щедър работодател – просто не за хора, назначени в България, а в друга държава. Но все пак бяха отговорни платци на заплати и данъци.
Докато лежеше в безсънните нощи, Мими се убеждаваше, че тя не беше лично отговорна. Решението за аутсорсинга не беше нейно. Тя просто беше вестителят, който трябваше да информира екипа за решението. А това, че трябваше да го крие от тях няколко месеца, беше бизнес необходимост. Това беше начинът да се случи успешно преместването и нейна отговорност като мениджър беше да се съобрази със стратегическите решения на компанията.
Освен това, самият факт, че екипът изобщо беше ситуиран в България на първо място, беше също породен от необходимостта за оптимизация на разходите. Когато назначаваха хора тук, никой не се беше замислял, че това е за сметка на работните места в Лондон. Напротив. Цареше приповдигнато настроение и ентусиазъм да се изгради екипът тук. Както сега се случваше и в Индия. Хората там бяха въодушевени, устремени и готови да се доказват. И тя беше част от този процес по изграждане на тамошния екип.
Не биваше и да забравя, че всички съкратени служители в България получиха справедливи компенсации. Всеки имаше достатъчен буфер за 2-3 месеца напред, така че да може да си търси спокойно работа през това време. Освен това – повечето хора бяха студенти – не беше на живот и смърт да издържат семейство, да плащат ипотеки, заеми. Щяха лесно да се оправят. Нямаше за какво да ги мисли толкова.
А и са хора с по два езика – колко да е трудно да си намерят нова, та дори по-добре платена работа?! Нямаше смисъл да се измъчва. Всичко беше направено честно и справедливо.
Освен това, както и Антонов после й каза, изпълняването на трудни решения е част от работата на мениджмънта. Вървеше с длъжностната характеристика на позицията. Справяйки се със съкращението на 30 човека, Мими беше минала на следващо ниво. Вече всички гледаха на нея като на опитен мениджър, а не просто на изпълнител. Това беше бойното й кръщене и тя беше минала успешно. Доказателство беше, че след два месеца официално я промотираха на „Директор операции“, където отговаряше не само за отдел „Грижа на клиента“, но и за много по-широк спектър от оперативни дейности в компанията.
Не говореше ли всичко това, че е постъпила по единствения възможен начин? Бе изпълнила, каквото се иска от нея, бе подсигурила себе си и детето си, бе възнаградена за свършеното. Може би просто беше много мекушава – мислеше си Мими. Може би просто още не беше свикнала на „голямата игра“ и ако искаше да успее в нея, трябваше да действа по правилата й.
А и какъв друг избор имаше? Не можеше да напусне. Сама се грижеше за себе си и детето си. Нямаше на кого да се опре финансово. Родителите й бяха пенсионери, а бащата на детето й отдавна беше започнал нов живот, далеч от тях. Това беше нейният път. Не желаният, но възможният.
Защо тогава постоянно я връхлиташе един и същ кошмар, докато спи? В който пропадаше и се даваше? Махаше безпомощно с ръце, а плаващи пясъци я поглъщаха и тя се опитваше с всички сили да извика за помощ, но нито звук не излизаше от устата й. Повтаряше се всяка нощ. А накрая се будеше с ужас, с учестен пулс, пресъхнало гърло…. и чувство за безпомощност.
Нали беше направила, каквото трябваше? Защо тогава се чувстваше все по-зле с всеки изминал ден?
Безсънието й се задълбочи. Хроничната умора стана неотлъчен спътник в ежедневието й. Кръвното й беше постоянно високо и само хапчетата помагаха да го контролира. Не само психически, но и физически Мими усещаше, че рухва.
Поведението й в работата също стана различно. Отдалечи се от колегите – вече не беше онази усмихната и приветлива Мими, а далеч по-фокусирана върху задачите и целите г-жа Мария Абашева. Започна да слага ясни граници между себе си и другите, с вдигнати защити и бариери, за да не допусне отново близо до себе си някой, който после можеше да се наложи да нарани. От доверчива и открита стана скептична и дори леко цинична. Стилът й на управление стана по-директивен и авторитарен. Постигна строга ефективност. Влезе в „голямата игра,“ но остави голяма част от себе си отвън.
Остави топлотата и вдъхновението. Остави благия тон и ефирната емпатия. Остави чаровната усмивка и вярата в доброто.
Но това беше нейният живот сега. Беше направила своя избор. Освен това всички около нея я поздравяваха за успехите й в работата, за повишението й. Когато смени титлата си в LinkedIn с новата позиция „Директор,“ заваляха приповдигнати поздрави, възклицания, символи с ръкопляскащи ръчички, усмивки, сърчица…. Та тя беше постигнала толкова повече от другите!
Защо тогава не се радваше на своя напредък? Защо в душата й беше празно, кухо и сумрачно? Защо се чувстваше като развалина?
Често се връщаше назад към решението си. Преповтаряше си всички аргументи, които я бяха довели до него. Знаеше, че това е правилното решение. Успокояваше се, че е била просто една пионка и ако не беше тя, някой друг е щял да го направи. Но все пак… Не беше някой друг. Беше тя.
Ами ако все пак не се беше съгласила? Какво? Щеше да си подаде предизвестието и да остане на улицата. Без дом, без заплата да покрие належащите си нужди, без възможност да се погрижи за сина си…. Естествено, че това не беше избор.
Защо тогава цялото й тяло крещеше, че е взела грешно решение? Защо спря да се радва на работата си? Защо една равна тъга беше покрила с черна перелина всяко кътче от душата й? Защо усмивката й угасна в тъмата на бездънна депресия? Как можеше да се спаси от себе си?
………………….
Не можеше.
………………….
След около година безуспешни опити да се избави, опитвайки се да се издърпа сама от плаващите пясъци на тревожността и депресията, Мими осъзна, че няма да се справи сама. Имаше нужда от помощ.
В стаята на психотерапевта за първи път в живота си успя да намери сигурно пространство и топло приемане. Не се налагаше да му се харесва, да се прави на нещо, което не е, да бъде „лесното“ дете. Можеше да се разкрие с всичките си грешки, страхове, съмнения и уязвимости. Да се вгледа в това коя е тя и какви са нейните желания. Да се почувства видяна и чута в своята цялост, а не в образа, който другите искаха да виждат в нея.
С помощта на терапевта си Мария започна да работи върху изграждането на ново усещане за себе си, основано на вътрешни ценности и убеждения, а не на външно одобрение. Тя се научи да приема своите грешки като част от опита и малко по малко да свиква с мисълта, че всяка грешка носи в себе си урок и възможност за растеж.
Разбра също, че е имала избор, когато Антонов й беше съобщил, че трябва да пази в тайна закриването на отдела в България. Използваше довода, че не е имала, за да се почувства по-добре, но всъщност подсъзнателно вината я беше разяждала.
Всъщност бе имала избор. Или поне опции, които да олекотят удара. Можеше да отстои позицията си, че не е редно да крият половин година от служителите и да предложи алтернативно решение. Можеше да договори да им дадат бонуси да останат за определен брой месеци, докато трансферът към Индия бъде осъществен. Можеше да координира с другите мениджъри на отдели да осигурят нови позиции в компанията за освободените хора или поне за топ пърформърите от екипа – та те постоянно назначаваха хора в българския офис, а и в другите държави. Можеше сигурно и да намери начин да редуцира разходите на отдела, за да са сравними с тези в Индия, например с въвеждането на AI технологии, които да доведат до постепенно намаляване на персонала. Вместо да уволняват, можеше да не заместват напускащите и плавно да редуцират разходите. Можеше дори да събере данни и анализи, с които да подложи поне на съмнение доколко целесъобразно изобщо би било да се мести отделът в друга държава. Можеше да договори outplacement програма и освободените служители да получат серия от кариерни консултации при напускане, за да могат да си намерят по-лесно работа. Можеше дори да организира срещи с други компании от сектора за откриване на подходящи възможности за освободените хора. Можеше… Можеше… Можеше…
Но всички тези „можеше“ бяха невидими за Мария тогава. Стресът от новината беше задействал тунелното й мислене и тя беше станала напълно неспособна да види други алтернативи или поне по-безболезнени варианти за служителите. В нейния ум тогава уравнението стоеше така „Аз и Део или екипът ми.“
В хода на терапията Мария разбра, че към момента това са били ресурсите й да отреагира. Вместо да търси оправдания за действията си, както беше правила първите месеци, осъзна, че това е бил нейният капацитет тогава. Толкова е можела. Толкова е направила. И не, не се криеше зад това. Не го използваше, за да се оневини. Приемаше го. Разбра, че отговорността е нейна, но разбра и че не може да върне времето назад. Въпросът вече не беше какво е можела да направи преди, а какво може да направи занапред.
„Това си ти“ – каза си Мария, докато се взираше в огледалото – „Независимо дали се харесваш – това си ти. Приеми го. Може би ти се иска да си друга. Може би ти се иска да си по-достойна, умна, красива и спокойна. Но това си ти. Време е да започнеш да живееш в мир със себе си. Няма избор без последствия. А ти направи своя.“
Тези думи, въпреки че бяха тежки и сякаш обвинителни, всъщност й подействаха освобождаващо. Лекота и спокойствие започнаха да загатват за присъствието си. Винаги бе имала толкова високи стандарти за себе си. Трябваше да е най-добрата във всичко. За първи път допускаше мисълта, че не е перфектна.
Започна да осъзнава, че нито е възможно да е идеална, нито че е нужно. Че ако е добра за едни, ще бъде лоша за други. Че следването на едни ценности, означава да стъпче други вярвания. Че личните ценности не винаги са в хармония помежду си. А още по-малко е задължително да съвпадат с организационните. И че колкото и да й се иска да е изключителна и по-добра от другите, в това число и в морално отношение – не е. Просто не е.
Беше Мария. Една тъжна, уморена, самотна жена с бляскава кариера и светло корпоративно бъдеще. Мария, която нямаше да промени света, но можеше да промени себе си и отпечатъка, който оставяше върху хората около нея.
Нейните избори я бяха довели дотук. И пак от нея зависеше накъде ще продължи.
Беше започнала своя път на самоосъзнаване. Беше започнала да разбира, че тя не е функция на социалното одобрение, а личност със собствени желания и стремежи.
След време щеше да използва щедрата си директорска заплата, за да инвестира в имоти и да има втори, пасивен източник на доходи, така че никога да не е зависима от едната заплата.
Щеше да изгради собствената си себеоценка, така че решенията й да не се влияят от това какво другите искат от нея, а от това какво тя желае.
След години може би щеше дори да събере увереност да напусне и да стартира собствен бизнес. По нейните стандарти.
Дотогава обаче имаше още време. Време, през което да плаче. Време, през което да празнува нови професионални успехи. Време, през което да се блъска отчаяно в стените на собствените си вътрешни конфликти. Време, през което да се радва на сина си и възможностите, които му осигурява.
Щеше да има време за блясък и фанфари, за сълзи и за тегоби.
Щеше да има от всичко, защото това не е приказка, която завършва с „и заживели щастливо.“
И щеше да осъзнае, че животът не е перфектен. Че тя не е перфектна. И някога нямаше да бъде. Но можеше да бъде себе си. Със своите ограничения, но и със своя потенциал. Мария.
„Това си ти“ – прошепна на себе си в огледалото – „Вярвам в теб.“
(край)
………………………..
Идеи зад разказа
Втората част на разказа показва едно хипотетично развитие на живота на Мария, която изпълнява това, което шефът й е поискал от нея.
В разказа е илюстрирана идеята за рационализацията. Тя е защитен механизъм, при който човек оправдава своите действия, мисли или чувства с логични или приемливи причини, дори когато истинските мотиви могат да бъдат несъзнавани или социално неприемливи. Именно през рационализиране на причините за своето решение Мими се опитва да оправдае избора, който прави. Втората част от разказа започва с различните доводи, които тя привежда в подкрепа на избора си („Мими се убеждаваше, че тя не беше лично отговорна. Решението за аутсорсинга не беше нейно. Тя просто беше вестителят, който трябваше да информира екипа за решението. А това, че трябваше да го крие от тях няколко месеца, беше бизнес необходимост.“)
Въпреки че в краткосрочен план рационализацията служи да намали нивото на стрес и вината, която Мими изпитва, в дългосрочен план тя се оказва напълно безполезна и депресията й се задълбочава.
Друга идея, която е вплетена в разказа, е тази за стреса и как може да доведе до тунелно мислене. При стрес хората често се фокусират върху непосредствената заплаха или проблем, игнорирайки други важни аспекти и възможности. Това може да доведе до неспособност да се види „голямата картина.“ Именно това се случва с Мими, която, поставена в стресова ситуация да избере как да действа, вижда само две възможности – да избере себе си и детето си или да избере екипа си. След като тръгва на терапия и се успокоява, Мими започва да разбира, че е имала много други алтернативи и полезни ходове, за които изобщо не е се е сетила в ситуацията (параграфа с многото „Можеше“, когато осъзнава, че е можело да предприеме алтернативни действия).
При кариерното консултиране също обръщаме внимание на нивата на стрес на човек, защото, ако в момента е в много стресова работна ситуация, по-трудно успява да види възможностите пред себе си. Много често хората панически напускат една работа, само за да установят, че и новата им работа не отговоря на търсенията им. Това може да се дължи именно на прибързани заключения, взети под силен стрес. Доза успокоение е първата стъпка, за да може човек да прояви креативност и да види нови хоризонти, които може да не е разглеждал преди. Това може да включва преосмисляне на съществуващата кариера, преход към нова индустрия или дори започване на собствен бизнес.
Друга основна идея, заложена в разказа е, че понякога имаме нужда от професионална психологическа помощ. Мими е описана като човек, който в продължение на месеци не може да се справи с тревожността (която много често върви ръка в ръка с перфекционизма) и със задълбочаващата се депресия. В кариерните консултации се случва да идват хора, които имат проблем от работно естество, но той силно се е отразил на тяхното емоционално и психическо състояние. Проявленията могат да бъдат изтощение, бърнаут, депресия, тревожност или дори загуба на смисъл в работата и ежедневието.
В тези случаи човек може много по-директно да повлияе върху благополучието си, като се обърне към психотерапевт. Докато кариерният консултант може да помогне с преоценка на професионалните цели и промяна на кариерната пътека, психотерапевтът може да осигури подкрепа и инструменти за разбиране и преодоляване на вътрешни конфликти и емоционални трудности. Психотерапията помага на хората да разберат корените на своите проблеми, да разпознават и променят нездравословни модели на мислене и поведение и да изградят по-силна устойчивост към стреса и предизвикателствата в живота.
Разказът не завършва с традиционен хепи ендинг, но отваря вратата на надеждата. Мими поема по пътя на самоосъзнаването – започва да вижда себе си, такава, каквато е. Учи се на самоприемане. Вижда своите грешки и ограничения, но едновременно с тях – и своя потенциал. Разказът завършва с усещането, че това е нов път за Мими, който би трябвало да я заведе на по-добро място.
Ще успее ли? Как мислиш?
