Част 3 от „Промяната“: Началото, което я вдъхнови

(Ако си пропуснал/а първа част от разказа, може да я намериш тук, а втора част – тук.)

Един слънчев следобед през юли, същата година

– Е, казвай, как беше в Пампорово? – Деница нетърпеливо сграбчи темата, веднага след целувките за „здрасти“ с Мария, докато сядаха в кафенето, където се бяха уговорили за среща.

–  Уникално! 10 дена сама със себе си! Имам чувството, че за първи път от години насам чух мислите си. Дори не осъзнавах напълно колко гигантска нужда имах от това, докато не се случи. Бях толковааа…. себе си…. и бях…. щастлива. По един много прост и лесен начин.

–  Сериозно? Мислех, че ще откачиш, като ми каза, че отиваш сам-самичка –  Деница все още я гледаше недоверчиво изпод леко повдигнати вежди.

– И аз не бях сигурна какви ги върша, като тръгвах. Просто имах нужда да се махна, да сменя средата, да рестартирам. И като стигнах там, като вдишах дълбоко боровия въздух, като отпуснах погледа си да се зарее в планините и усетих, че се връщам към себе си… А и макар че отидох сама, технически не бях сама – всеки ден имаше организирани походи, ходих, пъхтях, грухтях, налягаше ме сладка умора, следобед спях и мързелувах. Вечер си сипвах чаша бяло вино, сядах на терасата на хотелската си стая и гледах горите пред мен. Толкова тихо и спокойно ми беше. Явно съм имала нужда от тишина. Знаеш – в работата по цял ден говоря с хора и се правя на маймуна, за да придвижа проектите покрай всички противоборстващи си интереси. Оказа се, че съм имала нужда от тишина. От свеж въздух. От спокойствие.

– Супер! Презаредила си батериите. Отказа ли се от идеята да напускаш?

–  Не. Точно обратното. Взех решение да го направя. Но не защото съм на ръба на нервна криза, както бях доскоро, а защото се убедих, че това искам. Толкова много идеи ми хрумнаха, докато правихме преходите из горите… Но не, няма да отида утре с предизвестие. Ще си подредя първо моя „двор“ – все пак аз се занимавам с проджект мениджмънт. Извлачих толкова проекти на компанията за стотици хиляди – толкова ли пък не мога да си направя проект с табелка „Аз“ и да осъществя себе си? Мога, разбира се! – Мария замлъкна за момент със съмнение в гласа, странно контрастиращо на категоричните й думи.

– Можеш, разбира се! Аз съм с теб – нали знаеш? Мога да не мога много да ти помогна, но ако има с какво – може да разчиташ на мен! – Деница я погледна топло и насърчително.

– Знам, Дени, че мога да разчитам на теб! Но още се колебая между няколко идеи… А понякога, честно казано, ми иде да се откажа… Докато бях в Пампорово, заради слънцето през деня ли, заради виното вечер ли… – но всичко ми изглеждаше по-лесно. А като се върнах тук, сякаш пак всички съмнения изпълзяха от ъглите на сърцето ми…. Ту си мисля, че ще е голяма грешка да си зарежа работата, а после се мятам в другата крайност и съм сигурна, че по-голяма грешка от това да остана там, където съм сега, просто няма как да направя. И си казвам: „Защо пък да не се справя в крайна сметка? Толкова проекти съм извела от начало до край, все ще успея да се организирам.“ Обаче пък, после се сещам, че в проектите, които съм водила, е имало хора за всичко, за всеки един етап, за всеки тип проблем. Имало е толкова много хора, на които мога да разчитам! А сега трябва да разчитам изцяло и единствено на себе си. И то да започна нещо, в което нямам никакъв опит. А толкова, толкова искам да правя нещо по-творческо, да имам свобода, да се измъкна от тази корпоративна месомелачка. Не издържам повече! Разбираш ли ме? Не издържам….. Омръзна ми да се преструвам! Понякога си мисля, че, докато присъствам на поредната Teams среща, в безбожно налудничав час от денонощието, с много важните колеги от майна си Райна, ще прещракам и ще започна да крещя – ей, така, с пълно гърло, просто ще крещя: „АААААААААААААААААААААААААААА….“ Няма да обиждам хората – познаваш ме – просто ще им крещя „ААААААААААА“ в екрана. Ще се пуля в камерата и с пълно гърло ще викам „АААААААААА“. И ще ме затворят в лудница – представяш ли си? – Мария се закикоти истерично, с блеснал поглед.

– Не мисля, че ще се разкрещиш – ти си най-сдържаният, нормален човек, който познавам! – отвърна убедено Деница.

–  Еми, точно това е проблемът! Писна ми да се сдържам. Уморих се да съм нормална. Не искам вече да играя ролята на доброто дете. Искам…. искам да бъда себе си. Разбираш ли?

– Ами, мислех, че и сега си себе си…. Чакай, чакай – ще се обадя на полицията: „Алооо, полицията ли е? Някаква пришълка се е вселила в приятелката ми и тя не може да бъде себе си. Може ли да пратите патрулка?“ – Деница се въплъти в ролята на загрижена, разстроена гражданка.

– Да, да – смей се. Не знаеш какво ми беше последните месеци. И аз не знаех какво ми беше. Дори не можех да го формулирам. Просто бях нещастна до мозъка на костите си. Бях забравила всички други чувства. Бях забравила и себе си – какво искам аз, какво ме радва! Обаче сега… Сега вече имам идеи…

– Е, кажи де –  в крайна сметка какво измисли, че ти се прави? – подкани я вече по-сериозно Деница.

– Ще ми се смееш. Чак ме е срам да ти кажа – забоде поглед в масата Мария.

–  Кажи де! Няма да ти се смея… много…

– Ами, нали знаеш, че едно време рисувах… Помниш ли? Като бяхме в училище – постоянно рисувах – в час, в междучасията, в парка, на пейките, докато пиехме бира?

–  Помня, да. Баща ти обаче и дума не даваше да се обели да продължиш с рисуване.

–  Да. И аз се отказах. Тогава не мислех, че имам избор. Сега се чудя – не можех ли да тропна с крак и да се опълча? Обаче, тогава… тогава не мислех, че мога да го направя – Мария отмести поглед и се загледа отнесено в прозорците на кафенето, все едно там прожектираха детството й.

– Не го мисли! Това е минало – Деница протегна ръка и я сложи успокоително върху нейната.

– Пфууу… така е. Но… по въпроса за рисуването – върна се отново в настоящето Мария – мислих много напоследък. Направих малко проучване. Има разни курсове за възрастни – мога да пробвам да се запиша. Вечерни са – няма да ми пречат на работата. А Дани, сещаш ли, съседът, пък ми спомена, че има онлайн платформи, където може да продаваш картините си – по цял свят! Представяш ли си? А дори и това да не стане или пък в допълнение на него – мога да пробвам с курс за wed design – гледах в Udemy има такива – нямам идея дали ставам за тая работа, обаче не пречи да опитам – купуваш си курса и гледаш, когато имаш време. И, мислех си, ако видя, че схващам и ми харесва, после мога да намеря някой по-задълбочен курс, на живо с преподавател – толкова IT академии има вече в София. Но не искам да прибързвам… А и освен това, ако стана добра в това – ще мога да изкарвам доста пари – сигурно след някоя друга година дори повече от сегашната ми заплата. А паралелно мога да продължа да рисувам, без да се притеснявам дали мога да се изхранвам само с него.

– Браво! Страхотни идеи! – Деница беше по-въодушевена и от Мария.

– Ами да – дори…. – Мария направи протяжна пауза. –  Сега вече наистина ще ми се смееш – но, мислех си – имам някакви заделени пари… Ако остана още половин година на сегашната работа, а мисля, че мога да го направя, ако имам цел –  ще мога да събера още повече. И се чудех дали да не отворя от тези тип „Рисуване и вино“ студия – сещаш ли се… Имам толкова много идеи как да стане – ще е много по-различно от това, което се предлага на пазара! Няма да е само рисуване и няма да е само вино… Ще е и за други творчески натури, които, като мен, гният някъде зад решетките на лъскавите си офиси. Дори, дори… ох, направо ми се свива от вълнение сърцето, като се сещам, но…. Изкуших се да отида на оглед на едно подходящо местенце в центъра, пряка на Витошка…. Дава се под наем. Бижу! Разкошно ти казвам! Просто, като влезнах и знаех, разбираш ли, знаех, че това е мястото! Че тук мога да сбъдна идеята си, точно както е в главата ми. Виждам как мога да го преобразя – толкова живо и в такива детайли… Ох… Откачено ли е? Сигурно си мислиш: „Тая съвсем прещрака!“

Деница я гледаше с обич и разбиране. Не каза нищо. Просто стана, отиде при нея и я прегърна. Силно, топло, майчински. За първи път от месеци насам приятелката й беше щастлива. И тя щеше да я подкрепи, дори и да й беше казала, че отива да бере ягоди на луната.

(край)

…………………………

Третият етап от модела за преход е „Новото начало“ – етапът на приемането и ангажирането с нова кариерна посока. Това е мястото, където ни се иска да се озовем магически, без да преминаваме през всички негативни емоции на предходните два етапа. На този етап изпитваме въодушевление, прилив на енергия, висока мотивация да реализираме идеите си. Когато стигнем тук, вече сме готови да се впуснем устремено към новото начало. Имаме силата, хъса и издръжливостта да следваме нов път.

В разказите тук е описан вариантът за генерална кариерна промяна, но повишаването на удовлетвореността може да се получи през по-малки стъпки и завои. Съвсем не винаги е необходимо човек да захвърля всичко, което е постигнал и да започва начисто. Промяната на контекста, в който се реализира – например смяна на сектора, работодателя, йерархично или хоризонтално израстване, избор на сходна, но все пак по-различна работа, включване на хоби или доброволческа дейност – това може да са напълно достатъчни стъпки за повишаване нивото на професионална удовлетвореност.

Изборът на работещо решение за промяна е хубаво да се направи, когато човек е спокоен и отпочинал, тъй като тогава вижда по-широк спектър от алтернативи. Под влияние на стрес, бърнаут и изтощение обикновено се включва “тунелното“ мислене, което е силно стеснено, неконструктивно и съсредоточено върху негативите и върху това как нещата не могат да станат. Креативността и генерирането на съзидателни идеи се разгръщат, когато има хармония и душевна тишина.

Друг фактор, който също е засегнат в разказа, тъй като има съществено значение при големи промени, това е подкрепата. Тя може да е по-скоро емоционална, приятелска и окуражаваща (при сериозни промени почти са неизбежни моментите, в които човек усеща, че се удря в дъното и не може да продължи), но също така би могла да е съвсем практическа и материална (финанси, контакти, съвети, гледане на деца, помощ с домакинството и др.).

Част 1 от „Промяната“ – „Краят, в който не искаше да повярва“ може да намериш тук.

Част 2 от „Промяната“ – „Някъде по средата“ може да намериш тук.

…………………………………………….

Ако търсиш подкрепа в откриването на следващата кариерна стъпка, свържи се с мен на mycareer@iskrabankova.com или 0889 262 002 и запази своя час за онлайн безплатна първа консултация.

Повече за индивидуалните кариерни консултации може да научиш тук.

Мечтай. Сбъдвай. Бъди.

––––––––

Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!

Последвай ме:

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.