Част 2 от „Промяната“: Някъде по средата
(Ако си пропуснал/а първа част от разказа, може да я намериш тук.)
Април, същата година
8,50 сутринта. Мария лежеше с широко отворени очи, вперени в нищото. Знаеше, че трябва да стане, но тялото й сякаш имаше друго мнение по въпроса.
Обикновено по това време беше в офиса, на второ кафе. Чевръсто тракаща с пръсти по клавиатурата си, кръстосала самоуверено крак през крак, отхвърляща имейл след имейл със завидна ефективност. Но тези дни останаха в миналото. Вече едвам успяваше да се материализира за официалния старт на работния ден в 9:00.
Не й се ставаше. Не виждаше смисъл в това, което прави. Не разбираше за „Кого“ го прави. Не знаеше „Защо“ го прави. Дните бяха празни, равни, прашасали рафтове за скъпи спомени. В тях нямаше настояще, нямаше и бъдеще.
Неусетно мисълта, че тази работа вече не е за нея, беше започнала да се прокрадва сред хилядите маршируващи в ума й размишления. За кратки секунди, за по-дълги секунди, за безкрайно продължаващи секунди. Всичко свършваше. Знаеше го. Борбата с това прозрение беше започнала да затихва. От време на време пак се гневеше на себе си и на света, че така се е случило. Но по-страшна от яростта беше безпомощността. Не знаеше как да се измъкне от лепкавата тиня на бездействието, самосъжалението и обезвереността.
Чувстваше се изгубена. Безпризорна. Беше играла вабанк, залагайки всичко на тази кариера и беше изгубила. Не кариерата, но себе си. Парадоксално – беше се изгубила, докато се реализира. Как беше възможно да се случи?! Що за нелепа житейска подигравка беше това?!
Знаеше, че трябва да промени нещо. Или всичко.
В някои моменти изпитваше безапелационна решителност да си подаде предизвестието – без разговори, молби и драми – чевръсто, административно, суховато вписване при HR отдела. Струваше й се толкова лесно и просто – само едно малко действие от нейна страна, една минута от живота й и свободата отново щеше да бъде нейна. Отново щеше да може да бъде себе си, да прави избори, които отразяват нейните желания, да взима решения, без да се налага да подготвя презентации с дълги обосновки и да разпраща безброй имейли във всички посоки, чакайки височайшото одобрение. Щеше да е творец на своя живот. И най-накрая можеше да се върне отново към своята страст… рисуването. Усмивка изгряваше на лицето й при мисълта. Обгръщаше я лекота и хармония.
А след това я удряше реалността – като ураганна вълна, която я събаря с грохот и жестокост, яростно я подмята по разбития асфалт на живота й, докато всички стари рани се разкървавят и добре маскираните й несигурности се оголят. Къде беше тръгнала?! Как изобщо имаше дързостта да си помисли, че за нея има друг живот?! Та тя беше на 34! Какво можеше да направи с това рисуване СЕГА? Нищо. Нищо не можеше да направи. Дори не беше учила да развие умението си. Дори не беше практикувала за развлечение. Беше изхвърлила четките и боите още преди 15 години. „С рисуване пари не се изкарват.“ Баща й постоянно й го повтаряше. Освен ако не си невероятно талантлив/а. А тя не беше. Знаеше го. Беше си забранила дори да й е хоби, защото всеки път, когато четката докоснеше платното, сърцето й се свиваше и остра болка я прерязваше. Това беше минало. И в него нямаше бъдеще.
Освен това – беше постигнала толкова много в сегашната си работата. И какво си мислеше да направи?! Да зареже годините усилен труд и заслужени успехи и да ги даде на тепсия на някой от свръхпробивните си, самонадеяно амбициозни колеги, който да напредва и преуспява вместо нея, а тя да вехне като плевел сред бетон от грижи и лишения, чудейки си как да изкара пари от прелюбимото си рисуване?! Антон от нейния отдел само това чакаше – стоеше на нисък старт и дебнеше момента да се изстреля стремглаво с „нейната“ фенси позиция и „нейната“ метежна кариера! А тя само щеше да гледа ококорено и да се самосъжалява, че му ги е предоставила доброволно, при това с реверанс и почтително оттегляне заднешком, като безгръбначно мекотело.
Мария стана от леглото. Някъде към 9 и 15. Не бързаше. Добре че днес беше ден за хоум офис. Лаптопът й беше безразличен към подпухналите й очи, сплетената коса и овехтелия анцуг. Никой нищо не можеше да й каже за няколко минути закъснение. Пък и за повече. Толкова пари беше донесла на компанията. Толкова безсънни нощи беше работила. Това беше нейният скромен бунт – да се логне в системата в 9 и 15. 15 минути след началото на работния ден. Дотам стигаше дързостта й.
Беше уморена. Объркана. Безучастна. Просто трябваше да избута деня. И утре. И вдругиден. И всеки следващ ден. Просто трябваше да върши минимума, за да не я уволнят, докато си фантазира как напуска. Нима беше толкова сложно?
А ако само имаше начин да се занимава с рисуване…. Докато държеше чашата топло кафе, погледът й се зарея през прозореца, сякаш гледаше напред в бъдещето. Дали пък можеше да не е точно рисуване, но все пак нещо творческо, нещо свързано с него, нещо сходно, но различно? Интериорен дизайн (май не й е чак толкова интересно), графичен или web дизайн (о, да – струва си да се помисли още по тази тема – чувала беше за курсове), моден дизайнер (нe, модата не я влечеше), фотограф (наскоро приятелка й беше говорила за курсове по фотография – много добри били)….
Дрънченето на телефона й я върна към реалността, разговорите по работа започнаха и денят се затъркаля със своята крещяща посредственост. Същият като вчерашния. И като предишния. И като следващия. Това беше животът й. Просто трябваше да се примири. Беше късно за промяна. Или пък не….
(край на „Част 2“)
……………………………….
Теоретичен модел, илюстриран в разказа:
Ако си пропуснал/а първия разказ и съответно първият етап от „Моделa за преход“ на Бриджис може да ги видиш тук.
Вторият етап по модела за преход на Бриджис, през който човек обикновено преминава, се нарича “Неутрална зона“, защото се озоваваш някъде по средата между старото и новото – това е мостът, който свързва минало и бъдеще. Все още си привързан/а към нещата, такива, каквито са били преди, но в същото време започва невидим процес на адаптация към промяната. Чувствата, които характеризират този етап, са объркване, фрустрация, апатия, скептицизъм, дезориентация, но наред с тях започват да се появяват проблясъци на идеи и надежда за бъдещето. Обикновено хората искат бързо да прескочат тази фаза, но успешното й преминаване е свързано с това да си дадем време, да останем насаме със себе си, да се пренастроим психически, така че да се подготвим за трансформацията, която ни предстои.
Обикновено хората се обръщат за съдействие към кариерен консултант именно на този етап, опитвайки се да разрешат амбивалентността си по отношение на това дали да напуснат или да останат в текущата си работа / професия / сектор. Често това, което ги спира, е липсата на ясна перспектива накъде искат да поемат, защото именно новата цел може да даде нужната мотивация и хъс да се разреши амбивалентността и да се поеме в нова посока.
Част 3 от „Промяната“ – „Началото, което я вдъхнови“ може да намериш тук.
……………………………………………
Ако търсиш подкрепа в откриването на следващата кариерна стъпка и подготовката за интервю за работа, свържи се с мен на mycareer@iskrabankova.com.
Повече за индивидуалните кариерни консултации може да научиш тук.
Мечтай. Сбъдвай. Бъди.
––––––––
Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата! ❤
