Промяната – първа част

Част 1 от „Промяната“: Краят, в който не искаше да повярва

Февруари, някоя година

7,30 часа сутринта. Мария отвори вратата на офиса. Беше първа на работа. Отново.

Огледа се. Офисът беше същият, но тя беше различна.

Беше прекарала тук пет чудесни години. Инициирала беше страхотни, предизвикателни проекти, донесли й толкова много тиха гордост и удовлетворение. Усилията й бяха признати. Колегите уважаваха и ценяха мнението й. Работиха заедно. Смееха се заедно. Оценките й от годишните представяния бяха винаги „над очакванията.“ Заплатата се увеличаваше всяка година. Получаваше бонуси за отлично представяне. Всичко беше наред. Поправка – всичко би трябвало да беше наред. Но не беше.

Токчетата й потропваха утвърдително, докато я отвеждаха до работното й място. Толкова обичаше да носи обувки с тънък ток! Грация и стил. Офис шик. Но вече не обичаше. Убиваха й. Убиваха я. Понякога, по време на поредната измислена по своята важност среща в офиса, си фантазираше как обува маратонките си, отваря отривисто вратата и без обяснение и съгласуване с три нива под, над и встрани от нея, почва да бяга. Бързо. Нетърпеливо. Припряно. Косите й се развяват в безразсъдство зад раменете. Сърцето й забива силно, истинско, свободно. И тича. С всички сили. Без посока. Без цел. Но с пулсираща в гърдите й решимост, че трябва да избяга далече, далече оттук.

Но не го правеше. Защото не беше такъв човек.

На път към бюрото си се спря до машината за кафе за ударната си доза събуждане. Ароматът изпълни стаята с тръпчива готовност и подкана за действие. Работа. Работа. Работа. Резултати. Резултати. Резултати. Беше добра в това. Беше перфектна в това! Да гони организационните цели, сякаш бяха нейни собствени. Да прави от нищо нещо. Да е всеотдайна, неуморна и целеустремена.

С кафето в ръка, включи компютъра и седна на бюрото. Докато Windows-а се стартираше и иконките на екрана й изскачаха ентусиазирано една през друга, нетърпеливи и превъзбудени да започнат новия ден, тя се почувства… празна.

Всичко беше наред. Нищо не беше наред.

Не разбираше какво се случва с нея от известно време. Месец, два или повече…. Половин година?… Беше изгубила представа за времето. Правеше всичко, както винаги го е правила. Вършеше работата, която винаги е харесвала. Смееше се с колегите, които винаги е ценяла. Постигаше успехи, за които винаги е мечтала. Но нещо беше различно. Нищо от тези неща не запълваше една голяма празнота, която се беше отворила в душата й. Чувстваше се, сякаш е откраднала тялото на някой друг и безупречно играе неговата роля. Това не беше тя. Но коя беше тогава?

Беше тъжна. Бездушно тъжна. Не онази тъга, от която сърцето ридае, а сълзите потичат, която може да назовеш с дума, да споделиш с приятел и да получиш съчувствие. Това беше една изплъзваща се между пръстите идея за тъга, като отровна мъгла, която я обгръщаше и душеше незабележимо. Без име и без лик.

Но Мария не беше готова да признае пред себе си, че вече не е щастлива в тази работа. Не можеше да си позволи да го признае. Съпротивляваше се с всяка клетка от тялото си и с всяка мисъл в ума си. По-скоро би се хвърлила в бой със самата себе си, драскайки до кръв собствено си лице, но не й да признае, че тази работа вече не я интересува. Та това беше нейната мечтана работа! Беше учила за това, беше се борила ден след ден и година след година, за да стигне дотук! Дългите работни дни, безсънните нощи, страстта, с която се хвърляше във всеки проект, опиянението от постигнатите резултати! „We are the champions” на Фреди Меркюри. След всяко новозавоювано постижение в работата винаги си пускаше тази песен в колата на макс. Традицията на успеха:

„We are the champions, my friends. (Ние сме шампионите, мои приятели)

And we’ll keep on fighting ’til the end. (И ще продължим да се борим до самия край)

No time for losers (Няма време за губещи)

‘Cause we are the champions of the world.“ (Защото ние сме шампионите на света)

Тази работа беше Тя! Тя беше тази работа! Коя би била Тя, ако напусне?! Работата беше олицетворение на всичко, за което се беше борила и което беше постигнала. Защо не можеше просто да е доволна като нормален човек?! Какво толкова щеше да й стане да се примири и да си цъка щастливо по клавиатурата, както винаги го е правила?! Просто трябваше да се престори, че нищо не се е променило. И всичко щеше да е отново толкова просто.

А и имаше отговорности – сметки за плащане, кредит, лизинг… Парите не растат по дърветата. И тя много добре го знаеше. Никога не си позволяваше да го забрави. Защото клеймото на недоимъка, в който беше израснала, беше жигосало душата й. Улиците с боклуци на крайния квартал, омазаният в мръсотии асансьор на панелката, в която преживяваше, докато мечтаеше за едно по-различно бъдеще, оскъдните левчетата в оръфаното й портмоне, които къташе и пресмяташе до стотинка, за да може понякога да седне с приятели на по кафе…. Не, тя нямаше да позволи това да се повтори.

“Стегни се!“ – помисли си Мария. „Лигавиш се! Имаш работа за вършене, после ще хленчиш“ – продължи да се самобичува. Беше свикнала да е сурова със себе си. Така се постига успех. С дисциплина и решителност. Беше успяла сама да си проправи пътя в кариерата и със сигурност не беше успяла с мрънкане и вайкане, а с действия. Това беше тя. Човек на действието. Какви бяха тези глезотии?!

Намести се разгневено на стола си и насочи решително курсора на мишката към Outlook календара си. Имаше срещи, за бога! Работа за вършене. Какво й ставаше? Какви бяха тези дивотии, които й замъгляваха разсъдъка напоследък?! Трябваше просто да се стегне.

(край на част 1)

……………………………………………….

Теоретичен модел, илюстриран в разказа:

Да се разделим с работата си или кариерния път, по който сме поели – независимо дали е по наше собствено решение или вследствие на външни фактори (съкращение, уволнение) може да е едно от най-неприятните събития, през които преминаваме. Страх, отричане, гняв, тъга, дезориентация, фрустрация, несигурност, чувство за загуба са някои от емоциите, които обикновено ни застигат. “Моделът за преход на Бриджис” („Bridges Transition Model”) обръща внимание на това, че всички тези емоции са естествена реакция на промяната.

Според модела има 3 основни етапа, през които преминаваме, когато сме изправени пред сериозна промяна: (1) Краят (2) Неутралната зона (3) Новото начало. Всеки от нас минава през тези етапи със свое темпо, тъй като както личностните характеристики, така и значимостта на промяната оказват влияние. Но независимо от продължителността и интензитета, това са етапите, които обикновено извървяваме.

В този разказ описах етапа, наречен „Краят“ в модела за преход на Бриджис. На този етап осъзнаваш, че това, което си имал/а, вече го няма. Удовлетворението от работата е изчезнало, смисълът и посоката, които си следвал/а, са изгубени. В тази фаза обикновено ни заливат негативни чувства – гняв, страх, отрицание, тъга. Най-често този етап е белязан от съпротивление – не искаме да признаем пред себе си, че всичко свършва. Той обаче е важна стъпка от целия преход.

(край на част 1)

Част 2 от „Промяната“ – „Някъде по средата“ може да намериш тук.

Част 3 от „Промяната“ – „Началото, което я вдъхнови“ може да намериш тук.

…………………………………………….

Ако търсиш подкрепа в откриването на следващата кариерна стъпка, свържи се с мен на mycareer@iskrabankova.com или 0889 262 002 и запази своя час за онлайн безплатна първа консултация.

Повече за индивидуалните кариерни консултации може да научиш тук.

Мечтай. Сбъдвай. Бъди.

––––––––

Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!

Последвай ме:

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.