Февруари, 2021
7,30 часа сутринта. Мария отвори вратата на офиса. Беше първа на работа. Отново.
Огледа се. Офисът беше същият, но тя беше различна.
Беше прекарала тук пет чудесни години. Инициирала беше страхотни, предизвикателни проекти, донесли й толкова много тиха гордост и удовлетворение. Усилията й бяха признати. Колегите уважаваха и ценяха мнението й. Работиха заедно. Смееха се заедно. Оценките й от годишните представяния бяха винаги „над очакванията.“ Заплатата се увеличаваше всяка година. Получаваше бонуси за отлично представяне. Всичко беше наред. Поправка – всичко би трябвало да беше наред. Но не беше.
Токчетата й потропваха утвърдително, докато я отвеждаха до работното й място. Толкова обичаше да носи обувки с тънък ток! Грация и стил. Офис шик. Но вече не обичаше. Убиваха й. Убиваха я. Понякога, по време на поредната измислена по своята важност среща в офиса, си фантазираше как обува маратонките си, отваря отривисто вратата и без обяснение и съгласуване с три нива под, над и встрани от нея, почва да бяга. Бързо. Нетърпеливо. Припряно. Косите й се развяват в безразсъдство зад раменете. Сърцето й забива силно, истинско, свободно. И тича. С всички сили. Без посока. Без цел. Но с пулсираща в гърдите й решимост, че трябва да избяга далече, далече оттук.
Но не го правеше. Защото не беше такъв човек.
На път към бюрото си се спря до машината за кафе за ударната си доза събуждане. Ароматът изпълни стаята с тръпчива готовност и подкана за действие. Работа. Работа. Работа. Резултати. Резултати. Резултати. Беше добра в това. Беше перфектна в това! Да гони организационните цели, сякаш бяха нейни собствени. Да прави от нищо нещо. Да е всеотдайна, неуморна и целеустремена.
С кафето в ръка, включи компютъра и седна на бюрото. Докато Windows-а се стартираше и иконките на екрана й изскачаха ентусиазирано една през друга, нетърпеливи и превъзбудени да започнат новия ден, тя се почувства… празна.
Всичко беше наред. Нищо не беше наред.
Не разбираше какво се случва с нея от известно време. Месец, два или повече…. Половин година?… Беше изгубила представа за времето. Правеше всичко, както винаги го е правила. Вършеше работата, която винаги е харесвала. Смееше се с колегите, които винаги е ценяла. Постигаше успехи, за които винаги е мечтала. Но нещо беше различно. Нищо от тези неща не запълваше една голяма празнота, която се беше отворила в душата й. Чувстваше се, сякаш е откраднала тялото на някой друг и безупречно играе неговата роля. Това не беше тя. Но коя беше тогава?
Беше тъжна. Бездушно тъжна. Не онази тъга, от която сърцето ридае, а сълзите потичат, която може да назовеш с дума, да споделиш с приятел и да получиш съчувствие. Това беше една изплъзваща се между пръстите идея за тъга, като отровна мъгла, която я обгръщаше и душеше незабележимо. Без име и без лик.
Но Мария не беше готова да признае пред себе си, че вече не е щастлива в тази работа. Не можеше да си позволи да го признае. Съпротивляваше се с всяка клетка от тялото си и с всяка мисъл в ума си. По-скоро би се хвърлила в бой със самата себе си, драскайки до кръв собствено си лице, но не й да признае, че тази работа вече не я интересува. Та това беше нейната мечтана работа! Беше учила за това, беше се борила ден след ден и година след година, за да стигне дотук! Дългите работни дни, безсънните нощи, страстта, с която се хвърляше във всеки проект, опиянението от постигнатите резултати! „We are the champions” на Фреди Меркюри. След всяко новозавоювано постижение в работата винаги си пускаше тази песен в колата на макс. Традицията на успеха:
„We are the champions, my friends. (Ние сме шампионите, мои приятели)
And we’ll keep on fighting ’til the end. (И ще продължим да се борим до самия край)
No time for losers (Няма време за губещи)
‘Cause we are the champions of the world.“ (Защото ние сме шампионите на света)
Тази работа беше Тя! Тя беше тази работа! Коя би била Тя, ако напусне?! Работата беше олицетворение на всичко, за което се беше борила и което беше постигнала. Защо не можеше просто да е доволна като нормален човек?! Какво толкова щеше да й стане да се примири и да си цъка щастливо по клавиатурата, както винаги го е правила?! Просто трябваше да се престори, че нищо не се е променило. И всичко щеше да е отново толкова просто.
А и имаше отговорности – сметки за плащане, кредит, лизинг… Парите не растат по дърветата. И тя много добре го знаеше. Никога не си позволяваше да го забрави. Защото клеймото на недоимъка, в който беше израснала, беше жигосало душата й. Улиците с боклуци на крайния квартал, омазаният в мръсотии асансьор на панелката, в която преживяваше, докато мечтаеше за едно по-различно бъдеще, оскъдните левчетата в оръфаното й портмоне, които къташе и пресмяташе до стотинка, за да може понякога да седне с приятели на по кафе…. Не, тя нямаше да позволи това да се повтори.
“Стегни се!“ – помисли си Мария. „Лигавиш се! Имаш работа за вършене, после ще хленчиш“ – продължи да се самобичува. Беше свикнала да е сурова със себе си. Така се постига успех. С дисциплина и решителност. Беше успяла сама да си проправи пътя в кариерата и със сигурност не беше успяла с мрънкане и вайкане, а с действия. Това беше тя. Човек на действието. Какви бяха тези глезотии?!
Намести се разгневено на стола си и насочи решително курсора на мишката към Outlook календара си. Имаше срещи, за бога! Работа за вършене. Какво й ставаше? Какви бяха тези дивотии, които й замъгляваха разсъдъка напоследък?! Трябваше просто да се стегне.
Април, същата година
8,50 сутринта. Мария лежеше с широко отворени очи, вперени в нищото. Знаеше, че трябва да стане, но тялото й сякаш имаше друго мнение по въпроса.
Обикновено по това време беше в офиса, на второ кафе. Чевръсто тракаща с пръсти по клавиатурата си, кръстосала самоуверено крак през крак, отхвърляща имейл след имейл със завидна ефективност. Но тези дни останаха в миналото. Вече едвам успяваше да се материализира за официалния старт на работния ден в 9:00.
Не й се ставаше. Не виждаше смисъл в това, което прави. Не разбираше за „Кого“ го прави. Не знаеше „Защо“ го прави. Дните бяха празни, равни, прашасали рафтове за скъпи спомени. В тях нямаше настояще, нямаше и бъдеще.
Неусетно мисълта, че тази работа вече не е за нея, беше започнала да се прокрадва сред хилядите маршируващи в ума й размишления. За кратки секунди, за по-дълги секунди, за безкрайно продължаващи секунди. Всичко свършваше. Знаеше го. Борбата с това прозрение беше започнала да затихва. От време на време пак се гневеше на себе си и на света, че така се е случило. Но по-страшна от яростта беше безпомощността. Не знаеше как да се измъкне от лепкавата тиня на бездействието, самосъжалението и обезвереността.
Чувстваше се изгубена. Безпризорна. Беше играла вабанк, залагайки всичко на тази кариера и беше изгубила. Не кариерата, но себе си. Парадоксално – беше се изгубила, докато се реализира. Как беше възможно да се случи?! Що за нелепа житейска подигравка беше това?!
Знаеше, че трябва да промени нещо. Или всичко.
В някои моменти изпитваше безапелационна решителност да си подаде предизвестието – без разговори, молби и драми – чевръсто, административно, суховато вписване при HR отдела. Струваше й се толкова лесно и просто – само едно малко действие от нейна страна, една минута от живота й и свободата отново щеше да бъде нейна. Отново щеше да може да бъде себе си, да прави избори, които отразяват нейните желания, да взима решения, без да се налага да подготвя презентации с дълги обосновки и да разпраща безброй имейли във всички посоки, чакайки височайшото одобрение. Щеше да е творец на своя живот. И най-накрая можеше да се върне отново към своята страст… рисуването. Усмивка изгряваше на лицето й при мисълта. Обгръщаше я лекота и хармония.
А след това я удряше реалността – като ураганна вълна, която я събаря с грохот и жестокост, яростно я подмята по разбития асфалт на живота й, докато всички стари рани се разкървавят и добре маскираните й несигурности се оголят. Къде беше тръгнала?! Как изобщо имаше дързостта да си помисли, че за нея има друг живот?! Та тя беше на 34! Какво можеше да направи с това рисуване СЕГА? Нищо. Нищо не можеше да направи. Дори не беше учила да развие умението си. Дори не беше практикувала за развлечение. Беше изхвърлила четките и боите още преди 15 години. „С рисуване пари не се изкарват.“ Баща й постоянно й го повтаряше. Освен ако не си невероятно талантлив/а. А тя не беше. Знаеше го. Беше си забранила дори да й е хоби, защото всеки път, когато четката докоснеше платното, сърцето й се свиваше и остра болка я прерязваше. Това беше минало. И в него нямаше бъдеще.
Освен това – беше постигнала толкова много в сегашната си работата. И какво си мислеше да направи?! Да зареже годините усилен труд и заслужени успехи и да ги даде на тепсия на някой от свръхпробивните си, самонадеяно амбициозни колеги, който да напредва и преуспява вместо нея, а тя да вехне като плевел сред бетон от грижи и лишения, чудейки си как да изкара пари от прелюбимото си рисуване?! Антон от нейния отдел само това чакаше – стоеше на нисък старт и дебнеше момента да се изстреля стремглаво с „нейната“ фенси позиция и „нейната“ метежна кариера! А тя само щеше да гледа ококорено и да се самосъжалява, че му ги е предоставила доброволно, при това с реверанс и почтително оттегляне заднешком, като безгръбначно мекотело.
Мария стана от леглото. Някъде към 9 и 15. Не бързаше. Добре че днес беше ден за хоум офис. Лаптопът й беше безразличен към подпухналите й очи, сплетената коса и овехтелия анцуг. Никой нищо не можеше да й каже за няколко минути закъснение. Пък и за повече. Толкова пари беше донесла на компанията. Толкова безсънни нощи беше работила. Това беше нейният скромен бунт – да се логне в системата в 9 и 15. 15 минути след началото на работния ден. Дотам стигаше дързостта й.
Беше уморена. Объркана. Безучастна. Просто трябваше да избута деня. И утре. И вдругиден. И всеки следващ ден. Просто трябваше да върши минимума, за да не я уволнят, докато си фантазира как напуска. Нима беше толкова сложно?
А ако само имаше начин да се занимава с рисуване…. Докато държеше чашата топло кафе, погледът й се зарея през прозореца, сякаш гледаше напред в бъдещето. Дали пък можеше да не е точно рисуване, но все пак нещо творческо, нещо свързано с него, нещо сходно, но различно? Интериорен дизайн (май не й е чак толкова интересно), графичен или web дизайн (о, да – струва си да се помисли още по тази тема – чувала беше за курсове), моден дизайнер (нe, модата не я влечеше), фотограф (наскоро приятелка й беше говорила за курсове по фотография – много добри били)….
Дрънченето на телефона й я върна към реалността, разговорите по работа започнаха и денят се затъркаля със своята крещяща посредственост. Същият като вчерашния. И като предишния. И като следващия. Това беше животът й. Просто трябваше да се примири. Беше късно за промяна. Или пък не….
Един слънчев следобед през юли, същата година
– Е, казвай, как беше в Пампорово? – Деница нетърпеливо сграбчи темата, веднага след целувките за „здрасти“ с Мария, докато сядаха в кафенето, където се бяха уговорили за среща.
– Уникално! 10 дена сама със себе си! Имам чувството, че за първи път от години насам чух мислите си. Дори не осъзнавах напълно колко гигантска нужда имах от това, докато не се случи. Бях толковааа…. себе си…. и бях…. щастлива. По един много прост и лесен начин.
– Сериозно? Мислех, че ще откачиш, като ми каза, че отиваш сам-самичка – Деница все още я гледаше недоверчиво изпод леко повдигнати вежди.
– И аз не бях сигурна какви ги върша, като тръгвах. Просто имах нужда да се махна, да сменя средата, да рестартирам. И като стигнах там, като вдишах дълбоко боровия въздух, като отпуснах погледа си да се зарее в планините и усетих, че се връщам към себе си… А и макар че отидох сама, технически не бях сама – всеки ден имаше организирани походи, ходих, пъхтях, грухтях, налягаше ме сладка умора, следобед спях и мързелувах. Вечер си сипвах чаша бяло вино, сядах на терасата на хотелската си стая и гледах горите пред мен. Толкова тихо и спокойно ми беше. Явно съм имала нужда от тишина. Знаеш – в работата по цял ден говоря с хора и се правя на маймуна, за да придвижа проектите покрай всички противоборстващи си интереси. Оказа се, че съм имала нужда от тишина. От свеж въздух. От спокойствие.
– Супер! Презаредила си батериите. Отказа ли се от идеята да напускаш?
– Не. Точно обратното. Взех решение да го направя. Но не защото съм на ръба на нервна криза, както бях доскоро, а защото се убедих, че това искам. Толкова много идеи ми хрумнаха, докато правихме преходите из горите… Но не, няма да отида утре с предизвестие. Ще си подредя първо моя „двор“ – все пак аз се занимавам с проджект мениджмънт. Извлачих толкова проекти на компанията за стотици хиляди – толкова ли пък не мога да си направя проект с табелка „Аз“ и да осъществя себе си? Мога, разбира се! – Мария замлъкна за момент със съмнение в гласа, странно контрастиращо на категоричните й думи.
– Можеш, разбира се! Аз съм с теб – нали знаеш? Мога да не мога много да ти помогна, но ако има с какво – може да разчиташ на мен! – Деница я погледна топло и насърчително.
– Знам, Дени, че мога да разчитам на теб! Но още се колебая между няколко идеи… А понякога, честно казано, ми иде да се откажа… Докато бях в Пампорово, заради слънцето през деня ли, заради виното вечер ли… – но всичко ми изглеждаше по-лесно. А като се върнах тук, сякаш пак всички съмнения изпълзяха от ъглите на сърцето ми…. Ту си мисля, че ще е голяма грешка да си зарежа работата, а после се мятам в другата крайност и съм сигурна, че по-голяма грешка от това да остана там, където съм сега, просто няма как да направя. И си казвам: „Защо пък да не се справя в крайна сметка? Толкова проекти съм извела от начало до край, все ще успея да се организирам.“ Обаче пък, после се сещам, че в проектите, които съм водила, е имало хора за всичко, за всеки един етап, за всеки тип проблем. Имало е толкова много хора, на които мога да разчитам! А сега трябва да разчитам изцяло и единствено на себе си. И то да започна нещо, в което нямам никакъв опит. А толкова, толкова искам да правя нещо по-творческо, да имам свобода, да се измъкна от тази корпоративна месомелачка. Не издържам повече! Разбираш ли ме? Не издържам….. Омръзна ми да се преструвам! Не знаеш какво ми беше последните месеци. И аз не знаех какво ми беше. Дори не можех да го формулирам. Просто бях нещастна до мозъка на костите си. Бях забравила всички други чувства. Бях забравила и себе си – какво искам аз, какво ме радва! Обаче сега… Сега вече имам идеи…
– Е, кажи де – в крайна сметка какво измисли, че ти се прави? – подкани я Деница.
– Ще ми се смееш. Чак ме е срам да ти кажа – забоде поглед в масата Мария.
– Кажи де! Няма да ти се смея… много…
– Ами, нали знаеш, че едно време рисувах… Помниш ли? Като бяхме в училище – постоянно рисувах – в час, в междучасията, в парка, на пейките, докато пиехме бира?
– Помня, да. Баща ти обаче и дума не даваше да се обели да продължиш с рисуване.
– Да. И аз се отказах. Тогава не мислех, че имам избор. Сега се чудя – не можех ли да тропна с крак и да се опълча? Обаче, тогава… тогава не мислех, че мога да го направя – Мария отмести поглед и се загледа отнесено в прозорците на кафенето, все едно там прожектираха детството й.
– Не го мисли! Това е минало – Деница протегна ръка и я сложи успокоително върху нейната.
– Така е… Но… по въпроса за рисуването – върна се отново в настоящето Мария – мислих много напоследък. Направих малко проучване. Има разни курсове за възрастни – мога да пробвам да се запиша. Вечерни са – няма да ми пречат на работата. А Дани, сещаш ли, съседът, пък ми спомена, че има онлайн платформи, където може да продаваш картините си – по цял свят! Представяш ли си? А дори и това да не стане или пък в допълнение на него – мога да пробвам с онлайн курс за графичен или уеб дизайн. Нямам идея дали ставам за тая работа, обаче не пречи да опитам – купуваш си онлайн курса и гледаш, когато имаш време. И, мислех си, ако видя, че схващам и ми харесва, после мога да намеря някой по-задълбочен курс, на живо с преподавател – толкова IT академии има вече в София. Но не искам да прибързвам… А и освен това, ако стана добра в това – ще мога да изкарвам доста пари – сигурно след някоя друга година дори повече от сегашната ми заплата. А паралелно мога да продължа да рисувам, без да се притеснявам дали мога да се изхранвам с картините си.
– Браво! Страхотни идеи! – Деница беше по-въодушевена и от Мария.
– Ами да – дори…. – Мария направи протяжна пауза. – Сега вече наистина ще ми се смееш – но, мислех си – имам някакви заделени пари… Ако остана още половин година на сегашната работа, а мисля, че мога да го направя, ако имам цел – ще мога да събера още повече. И се чудех дали да не отворя от тези тип „Рисуване и вино“ студия – сещаш ли се… Имам толкова много идеи как да стане – ще е много по-различно от това, което се предлага на пазара! Няма да е само рисуване и няма да е само вино… Ще е и за други творчески натури, които, като мен, гният някъде зад решетките на лъскавите си офиси. Дори, дори… ох, направо ми се свива от вълнение сърцето, като се сещам, но…. Изкуших се да отида на оглед на едно подходящо местенце в центъра, пряка на Витошка…. Дава се под наем. Бижу! Разкошно ти казвам! Просто, като влезнах и знаех, разбираш ли, знаех, че това е мястото! Че тук мога да сбъдна идеята си, точно както е в главата ми. Виждам как мога да го преобразя – толкова живо и в такива детайли… Ох… Откачено ли е? Сигурно си мислиш: „Тая съвсем прещрака!“
Деница я гледаше с обич и разбиране. Не каза нищо. Просто стана, отиде при нея и я прегърна. Силно, топло, приятелски. За първи път от месеци насам приятелката й беше щастлива. И тя щеше да я подкрепи, защото вярваше в нея и в живота, който искаше да постигне.
……………………………………………….
Теоретичен модел, илюстриран в разказа:
Да се разделим с работата си или кариерния път, който сме следвали – независимо дали е по наше собствено решение или вследствие на външни фактори (съкращение, уволнение) може да е едно от най-неприятните събития, през които преминаваме. Страх, отричане, гняв, тъга, дезориентация, фрустрация, несигурност, чувство за загуба са някои от трудните емоции, които обикновено ни застигат. “Моделът за преход на Бриджис” („Bridges Transition Model”) обръща внимание на това, че всички тези чувства са естествена реакция на промяната.
Според модела има 3 основни етапа, през които преминаваме, когато сме изправени пред сериозен кариерен преход:
- „Краят“ – Белязан е от емоции като гняв, страх, тъга, съпротива и отричане на случващото се.
- „Неутралната зона“ – По средата между старото и новото – това е мостът, който свързва минало и бъдеще. Все още сме привързани към нещата, такива, каквито са били преди, но в същото време започва невидим процес на адаптация към промяната.
- „Новото начало“ – Етапът на приемане и ангажиране с нова кариерна посока. Изпитваме въодушевление, прилив на енергия, висока мотивация да реализираме идеите си. Имаме силата, хъса и издръжливостта да следваме нов път.
В разказа е описано преминаването на Мария през тези 3 етапа. Човек може успешно да ги извърви сам, особено ако разполага с големи вътрешни ресурси и външна подкрепа от страна на семейство, приятели, близки.
В случаите обаче, когато се затрудняваме самостоятелно да извървим тези стъпки, кариерното консултиране е подход, който може да фасилитира този процес. Използват се различни техники, упражнения и разговори, които целят да подпомогнат човек да се вгледа в себе си, в собствените си интереси, работни сили и ценности. Това на свой ред води до по-задълбочено себепознание, което подпомага откриването и взимането на кариерни решения, които са в синхрон с личността.
Ако си на кариерен кръстопът и имаш нужда от професионална подкрепа, индивидуалната програма „Успешна кариерна промяна“ е за теб. При интерес, пиши ми на mycareer@iskrabankova.com.
