Добро, послушно момиче. Скромно и дори срамежливо. Отговорно. Отлична ученичка. Често чуваше за себе си „зряла за възрастта си“. Така описваха Елена като малка.
Елена беше дъщерята-мечта. Родителите й се гордееха с нея. Постигаше всичко тихо и последователно, с внимание към най-малкия детайл. Нямаше нужда да й се карат и да бъдат строги с нея, защото тя никога не създаваше проблеми. Беше примерно дете.
Елена не изискваше внимание и грижи – всичко си правеше сама и без подканяне. Другите я хвалеха – учители, семейство, познати и тя израсна, вярвайки че това е успешният модел на поведение.
Имаше обаче много самота в това порастване. Понякога се хващаше, че дори завижда на „проблемните“ си съученици, на които родителите постоянно им се караха, наказваха и … в крайна сметка получаваха внимание, което на нея толкова й липсваше. О, да, получаваше похвали, но едно „Браво“ се казва за една секунда, а дългите разговори за „вкарване“ в правия път бяха дълги, ежедневни, напоителни. Толкова много внимание и грижи получаваха съучениците й, а тя просто минаваше през дните като незабележима сянка.
С времето тази невидимост стана част от нея. Тя се научи да крие чувствата си, да не изисква, да не поставя себе си на първо място. Да не затруднява другите. Да не ги кара да се чувстват неудобно. Стана експерт в задоволяването на изискванията на другите, но така и не си остави време и пространство да помисли за себе си – от какво има нужда, какво я пали, какво би й донесло на нея удовлетворение, а не на другите.
И така, Елена израсна, изпълнявайки очакванията на всички, но загубила връзката с най-важния човек – със самата себе си.
Когато дойде време да избира специалност за висшето си образование, родителите я насочиха да запише „Финанси“ – престижна и надеждна професия, която щеше да й отвори много врати. И тя го направи, без да се замисли дали това е за нея. Беше свикнала да действа, както другите очакваха от нея. „Доброто“ момиче беше нейната идентичност. Всичко, което можеше да наруши перфектността на този образ, беше потискано и изтласквано.
Като това, че всъщност я влечеше изкуството. Намираше утеха и виждаше малки отблясъци от себе си в картини, песни, стихотворения, романи. Единствено през призмата на творчеството успяваше да се свърже със себе си и да погледне към собствените си желания и мечти. Отразени в картини, в скулптори, в текст, в мелодия, в танц. Случваше се спонтанно, без да го осъзнава. Просто една искрà в душата й заблещукваше всеки път, когато се потапяше в творчество.
Обичаше да рисува, отдаваше й се, но тази страст никога не беше разпозната като нещо значимо от родителите й. Те я виждаха само като хоби, нещо, с което да запълва свободното си време. Никога не я насърчиха да развие този талант. Но никога не й го забраниха – просто не му обърнаха внимание. Рисуването беше мълчаливо пренебрегнато – просто не си струваше дори да го обсъждат. И в желанието си да не създава проблеми, да не мъти водата, Елена никога не го постави на въпрос.
Всъщност рисуването дори никога не се оформи като мечта. Носеше й тайна радост и му се отдаваше в усамотение, но не й мина през ума, че можеше да направи нещо с него.
Та нали беше отличника и толкова добра в математиката – от само себе си се подразбираше, че трябва да учи нещо, свързано с числа, да е подходящо за момиче и да й осигури стабилно бъдеще. А изкуството беше просто една изплъзваща се химера. Илюзия на сетивата, в която понякога се отпускаше и рееше, но знаеше, че не е нейната действителност.
Елена завърши „Финанси“ с отличие. На 27 беше „Старши финансови анализатор“ в престижна консултантска фирма, на 30 вече „Мениджър“ на екип от 6 човека. Елена беше много добра в това, което прави. Безупречна. Перфекционизмът, който толкова усърдно беше развила през годините, я контролираше да бъде изрядна до най-малкия детайл. Беше нейният най-строг и взискателен шеф, който я държеше тревожна и напрегната през целия ден да не допусне грешка, а през нощта я будеше, за да й напомня за всички неща, които можеше да се объркат евентуално някой ден, при много специфични обстоятелства, но все пак да се объркат.
С всеки ден Елена ставаше все по-успешна в работата си.
С всеки ден Елена ставаше все по-нещастна със себе си.
Критичният глас на перфекционизма й никога не я оставяше да си почине, винаги я подканяше да свърши още нещо и този път, по-добре, ако може. Винаги я предупреждаваше за опасности, за възможни грешки. Изискваше дисциплина и пълно покорство, заплашвайки я, че иначе ще се провали.
Елена беше съзряла на години, но дълбоко в себе си беше останала дете, което слуша и изпълнява. Застинала беше в годините на подчинение и зависимост от авторитетите и дори като възрастен човек не й хрумваше да скъса тези невидими окови и да поиска нещо за себе си. Нейната идентичност беше свързана с това да е перфектна и да прави, каквото се изисква от нея, за да бъде приета.
Елена преминаваше през живота като на сън. Колекционираше постижения, похвали, увеличения на заплатата, одобрението на другите. Но в цялата й колекция липсваше…. Самата тя. Познаваше успеха, но не познаваше удовлетворението. Познаваше високия стандарт на живот в материален план, но нямаше дори трохи от смислено щастие на трапезата си. Беше богата и успешна в очите на другите. Беше тъжна, стресирана и огорчена, когато вечер махнеше грима, токчетата, сакото и останеше насаме със себе си.
Елена продължи да сбъдва живота на „доброто“ дете. Намери си приличен съпруг, роди 2 деца – момче и момиче. Отчете се по всички стандарти. Създаде „перфектното“ семейство. След това отново се върна на работа, продължи да се раздава неуморно и позицията „Директор“ на всички финансови екипи не закъсня. Всичко се развиваше по план.
Постепенно Елена спря да се увлича по изкуството дори и като хоби. Онова пламъче, което преди й носеше малко наслада и утеха, сега се беше превърнало в парещо и болезнено напомняне за нещо безвъзвратно изгубено. А и кой имаше време за безцелно рисуване, когато грижите за две деца, съпруг и кариера нокаутираха целия й капацитет за справяне. Задачи, задачи, задачи. Отговорности, трудности, проблеми, които всеки ден на висок глас изискваха вниманието и енергията й.
Мечтите бяха за някой друг. Нямаха място в нейния живот. Прокрадваха се само през сънищата й, но утрото ги отнасяше в забравата на отговорностите.
Елена правеше всичко да е добра майка, добра съпруга, добър служител. Но се получаваше точно обратното. Умората, стресът, тревожността и огорчението я превърнаха в една изтормозена жена. Често се хващаше, че се кара на мъжа си, когато всъщност беше сърдита на себе си. Винаги готвеше за децата си, но забравяше да ги нахрани с любов, защото тя самата я беше изгубила по пътя. Представяше се отлично на работа, но не успяваше да се наслади на успеха.
Елена се криеше от огорчението. Правеше се, че не го вижда. Та нали това е животът на отговорните хора?! Работиш, плащаш сметки, погасяваш жилищен кредит, пазаруваш за семейството, чистиш, готвиш… Нямаше за какво да хленчи и да се оплаква. Просто трябваше да продължава да го прави. Всичко го правеха.
И Елена продължаваше. Годините минаваха. Раздаваше се в работата, а в малкото време, което й оставаше, правеше всичко необходимо за семейството си. Или поне така си мислеше. Със сигурност се грижеше да има храна на масата, чиниите да са измити, дрехите да са изпрани и изгладени, домашните написани. Дори отделяше време за игра с децата, но не осъзнаваше, че, докато строи лего модела на самолет или реши косата на куклата Барби, всъщност си мислеше за списъка с утрешни задачи. А децата усещаха всичко. Нямаха думи да кажат, че се чувстват пренебрегнати, но растяха с неуловимото усещане, че не са достатъчни и винаги има нещо по-важно от тях. Малко по малко се дистанцираха от майка си, почнаха да се затварят в стаите си и да правят своите си неща, а тя, изгубена в собствените си грижи и задължения, непоправимо късно забеляза промяната в отношението им.
Елена продължаваше да вярва, че прави най-доброто, но с всяка изминала година разстоянието между нея и семейството й ставаше все по-голямо и необратимо. Децата пораснаха и станаха независими тийнейджъри, готови да поемат по своя път.
Това и направиха. Когато завършиха училище, заминаха в чужбина да продължат с образованието си. Сякаш бягаха надалеч от нея, сякаш бързаха да напуснат дома. Дали не търсеха не само ново начало, но и начин да избягат от живота, който Елена несъзнателно им беше показала – живот, пълен с напрежение, отговорности и липса на истинска близост? Дали не искаха да се спасят от огорчението, фрустрацията и примирението, с които бяха израснали вкъщи, живеейки с нея?
Съпругът й отдавна беше намерил близост и утеха в прегръдките на друга, но никой не говореше за това, защото бяха „примерно“ семейство. Разводът не беше нещо, което стоеше на дневен ред, защото „добрите“ съпруги не се развеждат. Но мъжът й, също като децата, се беше отдалечил от нея, постепенно, но необратимо. В началото правеше опити да привлече вниманието й – предлагаше да пътуват заедно, да прекарват повече време като двойка. Но тя винаги имаше работа, задачи, отговорности. Постепенно истинските разговори изчезнаха. Спряха дори да спорят и да се карат – просто живееха един с друг като стари съквартиранти.
…………………………
Един ден Елена се погледна в огледалото. Вече се беше пенсионирала. Никой не помнеше и не се интересуваше от успешната й кариера. Беше остаряла. Беше самотна. Беше нещастна. Беше направила всичко, което другите й бяха казали, че ще я направи щастлива и успешна. Изпълнила беше всичко от списъка на общовъзприетото мнение за добро и правилно. А резултатът беше себеразрушителен.
Елена стоеше и се взираше в огледалото. Беше късно да върне лентата назад. Нищо не можеше да направи. Животът й се беше изплъзнал измежду пръстите.
Докато се взираше в собственото си отражение, в съзнанието й изплуваха спомените от вчера, когато разглеждаше старите семейни албуми – сватбата й, малките й бебенца, първите им стъпки, тържествата от първите учебни дни, семейните екскурзии. Гледаше ги и за първи път се запита какво бе направила с живота си. Сълзите се стичаха неутешимо по бузите й, а тъгата я задушаваше. Как се беше озовала тук? Защо беше изпуснала живота си? Беше ли дала на децата и мъжа си любовта, която заслужаваха или се беше скрила зад безкрайните работни и домашни задължения, убеждавайки се, че го прави за тях? Какво бе станало с нея? Защо така непоправимо се беше объркал живота й?
Сълзите се стичаха по лицето й, но Елена не се опитваше да ги спре. За първи път в живота си си позволи да усеща, да чувства, да се свърже със себе си. Тази болка й казваше коя е. Ясно разбираше, че не може да върне времето назад. Не можеше да поправи стореното. Но можеше поне сега, макар и безвъзвратно закъсняла, да се вслуша в сърцето си. А то страдаше. И за първи път тя го послуша. Остави го да ридае, защото това беше единственото, което можеше да направи сега за себе си. Да чуе собствения си глас.
Елена протегна ръка и погали отражението си – с новооткрита любов и състрадание към себе си: „В следващия живот ще се справиш по-добре, Елена. В следващия живот ще се осмелиш да бъдеш себе си, да обичаш и да сбъдваш своите мечти.“
Скоро след това Елена тихо се пусна от този свят и тръгна към следващия. Децата й се върнаха за погребението й. Плакаха безутешно. Бяха големи вече и разбираха, че майка им беше направила най-доброто, на което беше способна, макар то да не им беше достатъчно. Осъзнаваха, че въпреки добрите й намерения, тя беше предала себе си, а с това, без да иска, беше предала и тях.
Горчеше им, че щастието от този живот й се беше изплъзнало неуловимо, но осъзнаваха, че от тях зависи да направят нещо по-различно със своя. Вече разбираха, че да следваш всички правила, да живееш както другите очакват, не е гаранция за щастие. Елена беше направила всичко „правилно“, но в крайна сметка беше изгубила себе си.
Децата й усещаха, че най-голямата почит, която можеха да отдадат на паметта й, беше да живеят живота, който тя никога не посмя да поиска. Да се научат да обичат себе си, да слушат вътрешния си глас и да се борят за мечтите си.
За нея беше късно, но те имаха време.
…………………………..
Идеи зад разказа
Това е единственият разказ с тъжен край, който съм написала в рамките на рубриката „Разкази за промяна“. Винаги досега обръщах съдбата на героя, като показвах как се променя и започва да следва своя път. Замислих се обаче за всички хора, които всъщност никога не се осмеляват да коригират курса на живота си. Толкова, толкова често надценяваме рисковете, които кариерната промяна носи (и изобщо промяната) и в същото време подценяваме опасностите, които застоят и инерцията крият. Защото ако днес сме уморени, фрустрирани и разочаровани в работата си, която отнема голяма част от будното ни състояние, то след месец-три-година-10 години тази умора, фрустрация и разочарование вече определят не само настроението ни, но и характера ни.
Преди да направят кариерна промяна повечето от клиентите ми са изпитвали неудовлетворение с години. Време, през което постоянно са се опитвали да се нагодят към работата си, да рационализират причините, поради които трябва да останат в нея, да се самоубедят, че трябва да се примирят. На мен самата също този процес ми отне близо 3 години, през които идеята да се отделя от корпоративната среда и да заложа на себе си, постепенно се оформяше и събирах късчета смелост, които да ми дадат нужната сила да се откъсна и да започна да сбъдвам дълго отлагани мечти. И този процес на колебание е нормален. По-смелите и авантюристични натури могат да минат през него много бързо, но за хората, отгледани с фокус върху сигурността и предвидимостта, това може да се окаже много по-дълъг и труден за навигиране процес. Или, както в случая с Елена, никога да не минат през него.
Често питам клиентите си: „Представи си, че вече си на достолепна възраст, в края на живота си. Обръщаш се назад към миналото си. Какво би искал/а да видиш там? Каква следа би искал/а да си оставил/а след себе си? С какво да искал/а бъдеш запомнен/а?“ Задавам тези въпроси, за да сменят перспективата и по-ясно да направят връзка между изборите, които правят днес и животът, който ще имат. Потънали в месомелачката на ежедневните задължения, понякога изпускаме от поглед голямата картина. А е важно, от време на време, да поспираме и да се връщаме към това кои сме, за какво мечтаем, в какво вярваме, каква следа искаме да оставим след нас. Всеки избор, който правим днес, определя нашето утре.
В разказа засягам и темата за недостатъчното самопознание. През образа на Елена илюстрирам това, че тя губи връзката със себе си, следвайки едни безспорно доброжелателни препоръки, но несъобразени с това коя е тя, в какво е добра, какво я пали и радва. Това, разбира се, не означава да пренебрегнем финансовата страна на нещата, защото, ако няма кой да ни плаща за това, което ни харесва да правим, това е само хоби, но не и професия, която може да ни издържа. Този баланс понякога е много труден и наистина изисква компромиси. В днешно време например е чудесно да те влече програмирането и да знаеш, че с него може да си осигуриш добър стандарт на живот. Съвсем не е толкова лесно да вземат решение хората, които например обичат по-творческите професии, където доходите често са нерегламентирани и на проектна база или хората в помагащите професии, които съвсем не могат да се мерят като възнаграждение с бизнес профилираните роли. Истината е, че няма обективно решение за справяне с тази дилема – тук опираме до нашите ценности, на какво държим, какво искаме да поставим на първо място, защото само и единствено ние ще живеем с последствията на този избор.
Другата идея, разгледана в разказа, е тази за перфекционизма. Често го свързваме с високи стандарти, постижения и безупречност. В училище ни насърчават да изкарваме шестици. В работата ни правят оценка на представянето и знаем, че ще вземем по-висок бонус, колкото по- колкото по-добре сме се справили. И въпреки че на ниво компания перфекционизмът често може да ни донесе успех, на личностно ниво се превръща в непосилна тежест – води до стрес, тревожност, страх от грешки и стремеж към контрол, които на свой ред ограбват радостта от живота. Често резултатът е изтощение и липса на радост от постиженията. Това се случва и с Елена, която, макар и изключително добра в работата си, усеща как перфекционизмът я изтощава. В стремежа си към безупречност тя не допуска грешки и никога не успява истински да се отпусне, защото я преследва страхът, че може да изпусне нещо важно. Това води до непрекъснато напрежение и усещане, че нейните усилия никога не са достатъчни. Постигнатите успехи не й носят удовлетворение, а вместо това изпитва умора и разочарование от себе си, които с течение на годините стават част от нейната идентичност.
………………..
Това, което ми се иска да оставя с този разказ, е идеята от време на време да спираме, да поглеждаме към себе си и да се питаме: „Това ли е животът, който искам? Живея ли в съгласие с моите ценности и приоритети? Когато един ден погледна назад, ще изпитвам ли радост и удовлетворение от пътя, който съм извървял/а или над мен ще тегне тягостното усещане за пропуснати възможности и неосъществени мечти?“
––––––––
Беше ли ти полезно съдържанието на този пост? Ако „да“, натисни „Харесвам“ бутона, за да знам, че има смисъл да продължавам да създавам и качвам съдържание. Писането е самотно занимание и само през споделената обратна връзка се ориентирам кои теми са значими и ценни за хората, които четат постовете ми. Благодаря ти за подкрепата!
